Въпреки всички мнения, единодушно, че трябва да обичаш себе си, преди да те заобичат, някак май очакването първо другите да заобичат изпреварва самоуважението!
И си чакаме…
А докато това стане (почти невероятно!), защо да не се изяждаме от всякакви комплекси и ужаси за нас самите. Защо да не си лепнем една каменна физиономия, докато отвътре ни ври. И една усмивка към нея няма да навреди. Почти убедихме света колко сме зли и непоклатими! Пък сме и най-най!
Но, не искаме ли прекалено много от себе си в един момент, а всъщност да си мислим, че просто копнеем прекрасна личност да ни обича (…мечтаем си даже)?! Това е първото и огромно доказателство, че не оценяваме достатъчно себе си.
Ето още четири.
2. Искаме все да побеждаваме. Това обаче вместо да ни казва вътрешно колко сме добри! Най-добрите! Всъщност ни показва, че нямаме достатъчно доверие колко силни сме да преживеем загуба! И да се изправим, за да спечелим наистина!
3. Компромис след компромис е второто ни „аз“. Второто, защото първото изобщо не сме отразили. Нали все има с кой да се съобразяваме… Всъщност, подобна черта от характера освен, че крещи колко не ни пука за нас самите, граничи направо със зла комплексарщина. А добротата и постоянната отстъпчивост, си имат друго, истинско име – безхаберие и слаба воля!
4. И все се стремим да убедим някой в неща, които ние самите изобщо не зачитаме. А така ставаме смешни. И, означава ли това, че се уважаваме.
5. Критиката вече означава една безтегловна съзерцателност… Или, с други думи – гледаме театър, гледаме филми, ходим по изложби… Гледаме! Обаче ние дали можем и една топка да нарисуваме?!
Май се оказва, че за да не оценяваш себе си, са виновни комплексите. Е, трябва да бъдат разкарани.
Вижте още:
Едит Пиаф и думи за любовта
Обикини себе си, за да си щастлива