„Аз съм украинка. И в момента се намирам в централната част на моя град. Искам да знаете защо хиляди хора от моята страна са по улиците. Има само една причина – искаме да бъдем свободни от диктатура, свободни от политиците, които работят само за себе си, които са готови да стрелят, да бият, да раняват хората, за да запазят парите, имотите и властта си. Искаме хората, които са тук, които са смели и достойни граждани, да имат нормален живот
Ние сме цивилизовани, но правителството ни е варварско. Това не е Съветски съюз. Искаме съдилищата ни да не бъдат корумпирани, искаме да бъдем свободни... Утре може би ще бъдем сами тук и може би полицията ще ни убива един след друг, когато се стъмни. Затова ви моля сега да ни помогнете. Ние имаме свободата в сърцата си, имаме свободата в умовете си и сега ви моля да изградим тази свобода в страната ни. Можете да ни помогнете само като разкажете тази история на приятелите си, само като споделяте това видео. Моля, споделете го, говорете с приятелите си, говорете със семейството си, говорете с правителството си и покажете, че ни подкрепяте."
Това са думите, с които едно младо момиче, със сподавен от напиращи сълзи, отчаяние и страх, глас се обръща към целия свят за помощ. Може би някои от вас ще подминат призива й с пренебрежение, казвайки си: „А на нас кой ще помогне? Ние сме дори по-зле! А и какво мога да направя аз?“ Но преди да го кажете, преди изобщо да си го помислите, замислете се дали бихте отказали подкрепа на своя брат. Може би ще ви се стори твърде патетично, но е самата истина, тези хора са наши братя. Братя по съдба. Защото няма по-силна връзка от общото страдание. Левски го знаеше, робът така и не го разбра!
