Всичко, за което си струва да останем, в няколко думи! Антон Дончев

 “Ако човечеството започне да подрежда някакъв пантеон на представители на човечеството, българите ще дадат Левски. Но това не е едно съкровище, което да се вади по празници – кога роден, кога обесен, да се излъска и след това да се прибере в раклите или не дай Боже да се зарови в земята, за да не го откраднат. Левски е огън, а огъня трябва да гори. Този символ на човечността е оставен на България да го пази. Българите всъщност пазят едно световно съкровище. Как сме го опазили? Как да обясним на хората, че ние посягаме на честта и достойнството на България. Ако трябва да го пазим, ние трябва да обясним на всяко дете, че Левски се ражда с него.”   - Антон Дончев

" … защото хора, които са в голяма беда, дават големи обещания. И най – висока цена дава този, който не знае дали ще дочака деня на плащане."

"Помисли си кой се страхува – само умният. Глупакът шуми пред тълпата и не знае дори, че живее,а страхът изведнъж те прави човек. Сещаш се, че съществуваш и можеш да изчезнеш. Целият живот на човека е бягане от страха. Съединяваш се с жена, за да не си сам. Пиеш с приятели, да не си сам. Търгуваш, пазариш се, разтопяваш се в тълпата, за де не мислиш. Защото ако останеш сам, почваш да мислиш. И тогава идва страхът. А с него истината и знанието."

"Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес"

"Как може да се спечели най-много от земята? Като се изсекат и продадат горите й, като се разорат от край до край долините, като се изсмучат докрай рудите от недрата й. А кой ще вика облаците и дъждовете? Къде ще живеят самодивите, къде ще цъфтят цветята, ако изкопаем корените им?"

„ ... всеки от нас е като капка сълза върху ресницата на Божието око. Ако Бог мигне ...”

"Трите живота на Кракра"

"Човешкото съзнание е като раницата на пътешественика – то може да побере определено количество мисли и грижи. Помислете си какво взимате в раницата за дългия път през времето. Вещи или чувства."

"Всеки от нас се ражда на този свят един път, със свой единствен и неповторим живот. Всеки стиска този живот в дланта си – както се стиска в шепа една монета. Медна, сребърна, понякога златна. Но винаги единствена. Какво да купим с нея? Радост? Слава? Наслада? Монетата е една – няма да стигне за всичко. Или да я изхарчим на дребно?" 

„Николай Рьорих Ярило слънчицето и бога Агни”

„Няма човек, който да обгърне Родопа с един поглед. Няма връх, на който да се изкачиш, та да я познаеш с един поглед. Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та после да я събереш в сърцето си и да я погледнеш – ала трябва да имаш сърце на орел. Не можеш да видиш Родопа с очите си, трябва да я видиш със сърцето си. Със затворени очи, в себе си. „

“Време разделно“

"Ти, който четеш тия редове, излез на многолюден път, по който идват много хора. Нека се връщат от тържество, от пазар, от работа. Но да идват всички срещу тебе и ти да разделяш с гърди потока им. И който мине откъм сърцето ти, да знаеш, че след миг ще бъде опозорен, а тоя, който мине от дясната ти страна, него след миг ще тръшнат на земята и ще го заколят. Може да не разбираш какво е клане. Помисли си.

Гледай лицата им, клепките им, устните им. Искриците в зениците, бръчките в ъглите на очите, мъха по върховете на ушите. Гледай жените, лицата им и телата им. След миг тялото ще се скрие под фереджето, а лицето — под бяла кърпа. И ти никога повече няма да го видиш. А тия лица, които тръгват наляво, след миг те ще се отделят от телата си и ще се превърнат в пръст.

Гледай лицата, които идват насреща ти, и ги обичай.

И аз гледах. И обичах тия, които минаваха надясно, защото това беше моят път, а повече обичах тия, които минаваха наляво, защото аз нямах сили да мина по тоя път.

И тогава усетих, че почвам да се размърдвам, като парче лед, което досега е стояло здраво сраснало за брега и сега ледоходът го увлича. Усетих, че нещо се размърдва в мене, онова нещо, което кара напролет питомните патици да пляскат с криле и да се опитват да полетят, когато чуят да иде от небето волният и печален зов на дивите им събратя.

Молех се с все сила. Молех се на разума си, на сърцето си, на краката си:

„Спрете! Лудост е! Не мърдайте! Стойте!“

А те искаха да заплуват по лявата река.

Не гледах вече лицата, които голямата река довличаше до скалата. Загледах към тия, които бяха изхвърлени от вълните вдясно.

Единият поп, когото не познавах, коленичеше на калдъръма и се молеше. Сигурно се молеше на стария си бог, ала кой го поглеждаше в тая лудница! Гледах лицето му и се чудех как не е дошъл още първия ден. Страхливец беше и чревоугодник. Неговите хора го бяха държали за расото, защото са мислили, че е свещено, а той се е дърпал да избяга. И е мислил, че ги води подире си.

Другият поп, попът от горното гробище, водачът на новопристигналите, приличаше на внезапно събуден мъртвец. Той беше довел тия хора и щом те бяха слезли от планината, значи, бяха съгласни да се открекат от вярата си. А сега пред дръвника се отказваха, дърпаха се и тръгваха по лявата река. Той е мислил, че те са стадо овце, които блеят след него, и ще отидат, където ги поведе, щом той поеме греха им. А те тръгваха по своя път, отделяха се от стадото. Раждаха се за втори път, наистина, за да умрат веднага, ала за тия десет крачки до дръвника ставаха отделни хора, не овце, а човеци.

И виждах как той се готви да пристъпи напред, да прекрачи чертата и да мине вляво. Казах си. Заклех се:

„Ако попът мине вляво, ще мина и аз.“

Попът остана на дясната страна. Нему дължа живота си. А реката довличаше все нови и нови глави и лица. И все се Намираше кой да мине отляво.

Караимам Хасан ходжа викаше като побеснял: — Аллах е един!

После се обърна към изпотените палачи и писна:

— Бройте главите! Бройте главите! Това са Маноловите братя. Нали Манол имаше сто мина братя. Бройте до сто, и няма да има вече.

Ала Маноловите братя не се свършваха. Едни оставяха реката да ги носи — спокойни, съсредоточени, силни. Други предварително бяха мъртви и това, което щеше да стане на дръвника, много не ги засягаше. Трети плачеха, тръшкаха се, мъчеха се със зъби да се заловят за земята. Дори скачаха от дръвника и писваха: „Аллах е един“ — а после коленичеха и подлагаха врата си на ятагана. Не знам колцина бяха, ала последните газеха между трупове и глави, за да стигнат до дръвника.

Накрая се изправи една прегърбена баба. Разкъса пазвата си, га извади сухата си гърда. И пропя:

— Единадесет сина съм кърмила, ти всички ги изби. С единадесет мъртви гърла те проклинам и моето — дванадесето.

И като протегна жълтата си гърда към Караимам Хасан ходжа, прокле го:

— На кол да те набият, за водица да писнеш. Водица да пиеш, тя по кола да тече.

Отрязаха и нейната глава. Караимамът само рече:

— Не знаех, че Манол имал и сестри.

Ала виждах, че е уплашен. Аз запомних думите на бабата.

Вратата на конака стоеше черна и зинала. Никой вече не излизаше от нея. Елица не излезе. През същата врата вкараха обратно миналите от дясната страна. Отделиха мъжете да ги обрязват. Телата и главите останаха на площада.

И слънцето светеше все тъй бистро и ослепително."

"Време разделно"  

Снимки: Диляна Гергова

www.dilyanagergova.com