Къде е тънката граница между лъжата и благородната лъжа? Мълчанието може ли да се смята за лъжа? И от кое боли повече – истината, лъжата или „благородното” премълчаване?
Може би няма отговор. Може би всичко е въпрос на личен избор и на гледна точка. Всеки сам си избира какво иска и какво е способен да понесе. Но… Когато твоята истина не е истината на другия? Тогава какво? Нима имаш право да го третираш така, както ти би искал да бъдеш третиран. И как трябва да му се вика на това – благородство или чист егоизъм?
Замислих се за тези неща, след разговор с една приятелка. Не се бяхме виждали от месеци, имаме много различни светогледи, но… сме приятелки. Заговорихме се за отношенията между жените и мъжете и по-специално за случаите, когато те не са съвсем ясни и има намесено трето, четвърто, пето лице… (Ами, случва се!).
„Как ще кажеш на другия, че има или е имало и втори човек в живота ти? Та макар и да не сте във връзка. Не! Това ще го нарани. Аз не бих искала да знам!” – възкликна тя.
Аз пък бях на друго мнение. Предпочитам да знам какво става. По-добре е, отколкото да си вкарвам филми и да се измъчвам с мисли. По-малко унизително е, отколкото да те лъжат в очите, а зад гърба ти да правят съвсем друго. А тези неща обикновено се усещат. И болката от мълчанието или от нескопосаната лъжа боли повече, отколкото тази от истината.
Истината? „Истината отваря врати” както казва друга моя приятелка. Да, отваря. И дори в първия миг да се изправиш пред буря, да те порази като гръм, после… После всичко става по-ясно.
Още не мога да забравя лъжата на едно бивше гадже. Кълнеше се, че ме обича, а в същото време беше и с друга. И толкова да му личеше. Обясненията му в любов ми бяха смешни и абсурдни. Бяхме в началото, нямахме връзка и той имаше пълното право да е объркан. Само че не исках да обърква и мен. В крайна сметка разбрах. Не от него, а по-съвсем друга линия. Не че не се досещах, но е друго, когато се изправиш лице в лице с голата истина. И… след години му простих. Дори имахме връзка. И този път той наистина беше влюбен в мен. Само дето аз така и не го заобичах истински. Простих му, дори не го ревнувах, но не можах да забравя, че е един голям лъжец. А без доверие? Ами, не става.
Но това е моят избор. А дали бих имала правото да бъда напълно откровена с човек, който разсъждава така, както моята приятелка? Мисля си, че не. Не само трябва да искаш да казваш истината, понякога трябва да знаеш и дали другия иска да я чуе. И ако знаеш, че човекът срещу теб ще бъде наранен, може би нямаш право да си честен с него. Може би.
