Една разтърсваща реч за силната връзка на нашите деди със земята!

Чернобил е мястото на най-лошата ядрена авария в света. През последните 27 години, районът беше известен като Зона без достъп. Въпреки това, общност от около 200 души продължава да живее там - повечето са възрастни жени. Тези горди баби отказали да се преместят, защото техните връзки с родината и общността им "могат да преборят всеки враг, дори радиацията."

Представяме ви речта на една американка, останала изумена от силната връзка със земята, толкова характера за тази част от света, в която се намираме и ние! Удивително е как в погледа на тези украински жени, може да бъде припознат образът на нашите баби и дядовци и тяхната безкрайна привързаност към парчето земя, което днес пустее някъде, обвито от бурени! Боже, колко много приличат нашите сала на чернобилските – същата разруха, същата мъртвешка зона, същите очи!

„Преди три години стоях на около 100 ярда от ядрения реактор номер 4 в Чернобил. Гайгеровият ми брояч, измерващ радиацията, беше като обезумял. Колкото повече се приближавах до реактора, броячът толкова повече полудяваше. Боже мой! Бях там за 25-тата годишнина от най-тежката ядрена авария в света. Ядреният огън, който горя 11 дни през 1986 г., изпусна 400 пъти повече радиация, отколкото бомбите над Хирошима.Саркофагът, с който е покрит Четвърти реактор, построен набързо преди 27 г., сега е целият напукан, олющен и изпускащ радиация.

Снимах. Просто исках да си свърша работата и да се махна оттам бързо. Но тогава се загледах в далечината и видях дим, идващ от някаква ферма. Запитах се кой би могъл да живее тук. Все пак почвата, водата и въздуха в Чернобил са сред най-силно замърсените на Земята. А реакторът все още си седи в центъра на тази строго охранявана "мъртва зона". Трябва да имате дозиметър за радиация, правителствен водач, да се съобразявате с драконовски правила заради радиацията и постоянния мониторинг на нивото на замърсяване. Въпросът е, че никое човешко същество не би трябвало да живее в близост до "мъртвата зона". Но те живеят именно там.

Оказва се, че една малка общност от около 200 души все още живее вътре в зоната. Наричат се "самозаселници". Почти всички са жени; мъжете имат по-кратка продължителност на живота от части заради прекомерната употреба на алкохол, цигари, а защо не и заради радиацията. По време на аварията, стотици хиляди хора са евакуирани, но не всеки приема тази съдба. Жените в зоната, около 70-80 годишни, са последните оцелели от групата, която отхвърля нарежданията на властта, а както изглежда и здравия разум. Правят го незаконно. Както една жена каза на войника, който се опитваше да я евакуира за втори път: “Застреляй ме и ми изкопай гроба, в противен случай си отивам вкъщи.”

Защо тези хора толкова биха искали да се върнат в тази отровена земя? Дали не са били запознати с рисковете или пък са били достатъчно луди, за да ги игнорират или и двете? Работата е там, те виждат живота си и рисковете, които поемат по различен начин.

Сега около Чернобил са разпръснати призрачни селца,  тишината е зловеща, провинциална и очарователна по странен начин, тотално заразна. Много от околните селца са били напълно разрушени при аварията, но някои са си останали така, като мълчаливи доказателства за трагедията. В други остават по няколко жители, една или две баби. Така че това е странната демография на зоната - изолирани самостоятелно заедно.

Когато си проправих път до този комин, който видях в далечината, срещнах Хана Заворотная. Тя се е само провъзгласила за кметица на с. Капавати, с население от осем души. Когато я попитах очевидното, тя каза: ”Не радиацията ме плаши, а гладът.”

Трябва да запомните, че тези жени са оцелели през най-големите зверства на 20-ти век. Гладът по времето на Сталин през 30-те, Гладоморът в Украйна, също през 30-те, нацистите през 40-те, преминали са през изгаряния, изнасилвания … в действителност много от тези жени са били изпращани в Германия на принудителен труд. Така че, когато след няколко десетилетия съветско управление, избухна аварията в Чернобил, те не бяха склонни да избягат от невидимия враг. Върнаха се по селата си, казаха им, че ще се разболеят и ще умрат скоро, но според тяхната логика, пет щастливи години са по-добър избор от 10 г. някъде в покрайнините на Киев,отделени от гробовете на майките, бащите и бебетата си. За тях замърсяването на околната среда не беше най-страшния вид разрушение. Оказа се, че това важи и за други видове. Дивите прасета, рисовете, лосовете, всичките те се завърнаха в района на тълпи, пренебрегвайки истинските, много негативни ефекти от радиацията пред възходящото масово преселение на хората. Мъртвата зона, оказва се, е пълна с живот.

Има някаква героична устойчивост, прагматизъм в чист вид у тези, чийто ден започва в 5 сутринта, вадят вода от кладенеца и приключват деня си в полунощ решени да удрят кофа с пръчка и да прогонят дивите прасета, които се опитват да изядат картофите им. Единствената им компания е домашно приготвена водка. Има някакво простичко неподчинение в тях: "Казаха ни, че ще ни болят краката и бяха прави. Какво от това?" Какво да кажем за здравето им? "Ползите" от тежкия, изпълнен с физически труд живот в токсична среда, сред малко разбираем враг като радиацията. Невероятно трудно е да се анализира. Здравните проучвания от района са противоречиви и емоционални. Световната здравна организация твърди, че 4000 души са починали вследствие на аварията. Според “Грийнпийс ”и други организации този брой трябва да бъде умножен десетки или стотици пъти. Сега всеки се съгласява, че броят на случаите на рак на щитовидната жлеза са безкрайно много и че евакуираните от Чернобил страдат от типичните травми на принудително преместените хора: високи нива на раздразнение, депресия, алкохолизъм, безработица и което е много важно - прекъснати социални контакти.

Както много от вас, аз съм се местила може би 20, 25 пъти в живота си. Домът е преходно понятие. Имам по-силна връзка с лаптопа си, отколкото с късче почва. Така че е трудно за нас да го разберем, но домът е цялата вселена на бабата от село и връзката й със земята е много силна. Може би, защото тези украински жени, учили по съветската система и запознати с руските поети, непрекъснато говорят в афоризми: “Ако си тръгна оттук, ще умра. Тези, които са си тръгнали са по-зле сега. Умират от тъга. Родината си е родина. Никога няма да я напусна."

Това, което звучи като вяра, всъщност може би е факт, защото изненадващата истина е - проучвания, но изглежда че, че тези жени, които са се върнали в домовете си и са живели на едно от най-радиоактивните места на Земята през последните 27 години, всъщност са надживели онези, които са приели да бъдат преместени, с около 10 г.

Как е възможно това? Ето една теория: Възможно ли е връзката със земята на предците, отразена в техните афоризми, всъщност да оказва влияние върху дълголетието? Силата на родината, фундаментална за тази част на света изглежда успокояваща? Домът и общността са сили, които си съперничат дори с радиацията.

Радиация или не, тези жени сега са в края на живота си. През следващото десетилетие, хората в тази зона ще са изчезнали и тя ще се превърне в диво, радиоактивно място, пълно с животни и от време на време със смели, объркани учени. Но духът и съществуването на бабушките, чиито брой намаля на половина за трите години, откакто ги познавам, ни завещават силни нови образци за които да помислим и за които да имаме предвид, за относителната природа на риска, за трансформираните връзки с дома, за магическата сила на личността и решителността.”