Вчера някой ни нарече „Интернет лумпени“. Направи го, защото за първи път от толкова години усети, че не съдбата на народа зависи от него, а неговата зависи от народа. И се уплаши. Уплаши се от гледката на площад „Независимост“, уплаши се от липсата на агресия и интелигентната визия на протестиращите, които най-после бяха осъзнали, че не са овце.
Истината е, че както и да ни наричат занапред, както и да ни третират и опитват да излъжат с уволнения и подмяна на министри, ние знаем, че нещата вече далеч не опират до един подхвърлен кокал. Ние помним!
Затова решихме да ви споделим думите на Марко Семов в книгата му „Добродетелите на българина“. За да се подсетим за пореден път, защо сме там – на площада.
„През последните години сме свидетели на един втрещяващ българското съзнание бум на престъпността и агресивността. В София и околностите през 1997 г. всеки втори дом е разбит и ограбен. За страната този показател е – всеки трети дом. Вече толкова години тази тревожна картина не променя тенденциите си. Въпреки показаните усилия на МВР. По данни за 1998г. на всеки 3 минути в България се извършва обир, а на всеки 12 часа – убийство.
Толкова агресивни хора ли сме станали българите? Такива крадци и убийци ли са мъжете ни и проститутки жените ни?
Като отговор на първо място бих поставил специфичната връзка между политиканстването и престъпността. За да спечелят избори, не малко български политици са готови едва ли не на всичко.
Престъпната роля на ръководството на част от бившата комунистическа партия е просто безусловна. От средите на Държавна сигурност и милицията излязоха най-добре организираните и най-добре подготвени мафиотски структури, които си бяха поставили ясната задача – да вземат натрупаните икономически богатства в свои ръце, като създадат същевременно масов страх и ужас у обикновените хора, който да отвлича вниманието от големия грабеж. Много от обирите бяха извършвани всъщност, за да не се забелязва големият обир – този на националното богатство. Много от шумните убийства прогърмяха, за да заглушат тътена на най-голямото убийство – това на националната икономика.
Нека оголим истината напълно: крайната цел на разграбването на държавата не беше дори изглеждаща „приемливо“ идея бившата политическа власт да се трансформира в икономическа и същите хора отново да управляват страната – този път със силата на своите богатства.
На участниците в разграбването и през ум не им минава да си развалят рахатлъка и да се занимават с управлението на едно толкова ограбено и съсипано предприятие като България...
И напълно ясно е, че когато се разграбва една държава, не може да става дума за морал. И точно поради това тази дума, и без това притискана и мачкана цели 45 години, във времето на демокрацията съвсем умря. Тя беше обесена не другаде, а на две централни места – пред Министерския съвет и пред Парламента. Народът видя това обесване. И само дълбоката нравствена сила на този народ го спаси от съдбата да се превърне в народ от престъпници.
Масовият българин бе отново принуден неистово да пести, корема си, от мора ли, от всичко... Да слага отново подметки на цървулите си, да кърпи дрешките си, да къта и в не редки случаи да рови в кофите за боклук. Големият въпрос е: направени ли са нужните изводи и усвоена ли е поредната скъпо платена поука?... От отговора на този въпрос в голяма степен зависи съдбата ни.“
София, 1999г.
Според вас променило ли се е нещо оттогава? Ето, за това сме там!
