Някога, но не чак толкова отдавна, Георги Марков написва едно есе, озаглавено „Кой създаде легендата Запад?“ Тогава той е убеден, че ако българите имаха повече свобода да слушат чужди радия, да гледат чужда телевизия и да обикалят света без ограничения, никой никога нямаше да напусне България. Никой нямаше да вярва, че Раят е някъде на Запад.
Е, днес, когато всички гледаме американски сериали без цензура и пътуваме непрекъснато, трябва да признаем, че Георги Марков сбърка. Истината се оказа съвсем друга – колкото повече виждаме Запада, толкова повече вярваме, че там е Раят. А България е Адът.
А ето в какво вярваше Марков...
„Преди няколко месеца група български туристи пристигна в една западна страна. По време на престоя им 4 души се отлъчиха от групата и поискаха от местните власти разрешение да останат в страната. И четиримата бяха младежи, очевидно нямаха никакви политически причини за решението си да не се завърнат в България и в тая светлина тяхната постъпка може да се смята като реакция срещу паспортната полицейщина на системата, при която са живели. При нормални обстоятелства тяхната постъпка не би изглеждала по-драматична от решението на един бургазлия да стои две седмици в София. Но в случая и четиримата преживяваха оставането си на Запад като най-решаващ и съдбоносен момент в живота. Явно общата причина за всичко това беше тяхното убеждение, че тук те ще бъдат приети много добре и ще получат приятен, богат и щастлив живот. Въпросът е как те си бяха създали това убеждение или кой им го беше внушил, защото, доколкото ми е известно, никой вестник, радиостанция, какъв да е обществен институт на Запад никога не е обещавал подобни съблазни на хората от Изток.
Още при първия контакт младежите бяха изненадани, че полицейските власти, до които се бяха отнесли, не разтвориха ръце, за да ги прегърнат като дългоочаквани гости, нито изглеждаха много възхитени от желанието им да скъсат с комунизма. Беше им дадено разрешение за продължаване на престоя им в страната. След това отлъчилите се трябваше сами да се оправят в живота, като временно им се обезпечаваха покрив и храна. Оттук започнаха разочарованията на момчетата. Те се намериха в свят, където всеки гражданин беше зает със собствените си проблеми, където животът протичаше в борба за съществуване и богатото съдържание на витрините на магазините не беше израз на благотворителност. Само в няколко дни младежите трябваше да разберат, че те са жертви на една огромна идеологична лъжа и на собствената си наивност. И те си спомняха последния път, когато им беше повторена лъжата: чиновника в паспортния отдел на МВР, който по силата на правилата трябваше да връчи лично паспорта на всеки пътуващ. И как този чиновник им даваше наставления как да се държат, когато при тях дойдат български емигранти или разни агенти, за да ги увещават да напуснат чудесната си родина и да предадат светлите комунистически идеали, за да служат на капитализма и империализма. И как тези агенти щяха да обещаят на младежите купища пари, валута по избор, автомобили, вили, яхти... И как истинският патриот трябва с презрение да отхвърли тези изкушения.
Те си спомняха също разказите на не един и двама пътуващи български функционери - как в купето им след Триест или преди Виена се качили някакви субекти и започнали да ги придумват да останат завинаги на Запад. Лично пред мен един злощастен български писател, който беше изпратен в Рим по някаква филмова работа, разказваше гордо в Клуба на журналистите как италианците са му предлагали договори, купища пари и какво ли не само за да останел да работи за тях, но той гордо отказал, вероятно от любов към кебапчетата и киселото мляко.
Но в случая мен не ме интересува параноичният характер на подобни изявления, нито как взаимно надлъгващи се граждани декларират партийната си привързаност и национално съзнание чрез митологични съблазнителки, които Западът специално развъжда, за да отнеме родината на някой Ганчо. По-важна е съдбата на тия излъгани и самоизлъгани младежи, които внезапно откриват, че тук никой не им обръща внимание, че никому не са притрябвали, че никой няма никакъв интерес да се заселват в страната му, че по улиците на западните градове не са разпилени долари, които чакат някое момче от Бусманци да мине да ги събере (понеже лордовете ги мързи да се навеждат). Единственото, на което могат да разчитат, е известна толерантност и свободата да се оправят както намерят за добре. Изходът е работа, благоприятна за специалиста и не особено привлекателна за неспециалиста.
Началото на истинската драма на бегълците е самотата. Като се знае пословичната привързаност на българи към приятели, роднини, дом, всеки може да си представи горчивината на самотните часове. Липсата на близки, незнаенето на езика и невъзможността за нормално общуване, липсата на чувство за сигурност, страхът за непоправимостта на онова, което са сторили, съмнението в способността си да започнат друг вид живот - всичко това е предостатъчно, за да ги изпрати обратно пред вратите на българското посолство, за да молят за прошка. И където, разбира се, друг апостол на лъжата издевателствува над тях, като им пее „Мила родино“.
Затова аз разбирам двете момчета, които се завърнаха. Но разбирам още по-добре и двете, които останаха.
Нека се попитаме - кой създаде тяхната илюзия, че на Запад те ще намерят щастлив и лесен живот? Как така се стигна дотам, че Западът за всеки български гражданин да бъде синоним на охолство и блаженство? Откъде дойде това чувство, че ако в София кажеш, че си обядвал с един италианец, всеки да смята, че това непременно е бил Адриано Оливети, макар в действителност да е някой беден сицилианец? Защо, когато се каже, че някой отива в западна страна, се смята, че отива в рая? Защо сума ти български патриоти ще се избият помежду си кой да грабне дипломатическо място на Запад? Защо? Защо? А и не само в България. Преди няколко години в Москва руски приятели ме поканиха на гости у тях, като ми казаха, че ще бъда черпен с нещо изключително. Бяха интелектуалци, образовани и културни хора. И домът им беше пълен с гости, които също бяха поканени да вкусят свещетоно, мистериозното питие... кока-кола! Може да изглежда смешно, но някой отнякъде беше донесъл бутилка кока-кола и ние трябваше да я опитаме горе-долу така, както се взима причастие. Тъжно.
Години наред българските вестници, радио, телевизия и всевъзможни пропагандни институти създават напълно превратни впечатления за живота на Запад чрез грубо тенденциозните си и неверни информации. Нека само вземем последната информация на Радио Москва за миньорската стачка в Англия и кризата с електрическата анергия. Руските слушатели бяха информирани, че хората в Лондон горят мебелите си за отопление, което, разбира се, едва ли някой е повярвал. Вместо обективно отразяване на една действително сериозна стопанска криза пропагандната машина на Изток съчинява евтини лъжи. В резултат - никой не вярва. И дори когато случайно някаква информация е достоверна, читателите пак не я вярват. Мога с положителност да твърдя, че не познавам гражданин, било то партиен член или не, който да вярва на официалната информация в собствената си страна. Но което е още по-лошо, хората приемат нещата точно наопаки. Така че невярната информация в едната посока създава невярна картина в другата посока. Колкото повече българските вестници и радио говорят за тежкото, бедствено положение на трудещите се на Запад, толкова повече обикновените хора у нас си мислят, че онези на Запад живеят фантастично добре. Само така може да се обясни този невероятен ефект, който постигна цялата партийна пропаганда - като превърна Запада в култ. Мисля, че ако всички западни пропагандни инструменти се бяха опитали да работят в същата насока, те никога не можеха да постигнат този успех, изработен от идеологическите им противници. Не искам да засягам преклонението пред всевъзможните предмети, произведени на Запад, от леките коли до чорапогащниците. Това е друга голяма тема. Сега говорим само за информацията, която, основана на приказката за лъжливото овчарче, постига обратни резултати, създава митологични представи за някаква обетована земя. Така че в края на краищата Западът няма по-предан пропагандатор от днешната партийна пропаганда.
Нека само за миг си представим какво би било, ако българските граждани имаха достъп до чуждите вестници, ако не се заглушаваха радиопредаванията на български език, макар и неприятни на режима. От Радио Лондон българският слушател щеше да научи точната и обективна истина за положението на миньорите в Англия, щеше да чуе директни документални предавания от техни митинги, щеше да добие ясна представа за положението на работническата класа тук, с всички плюсове и минуси, щеше да узнае колко зле е платен трудът на медицинските сестри например. Тези проблеми са върху челните страници на всички вестници, осветявани от най-различен ъгъл. Или ако българите можеха да имат френски вестници, щяха да научат за тежката картина на живота в областта на Кале. Или пък от Италия щяха да имат представа за положението на селяните в Сицилия, или на металоработниците, което не е никак розово. Те щяха да узнаят, че навсякъде се води борба за живот, че нерядко материалните условия са дори по-лоши от българските, макар по принцип светът да е съвсем различен. И може би тогава мечтателите за лесен, безусилен живот щяха да бъдат по-малко.
Но още по-добре би било, ако всеки имаше възможност да пътува и сам да види, както например е днес с югославяните. Тогава култът моментално ще изчезне, защото всеки ще се сблъска с явна действителност. Определено казано, вторият институт, който създава западния култ в България, е паспортният отдел при МВР. Знае се, че забранените плодове са най-сладки. Няма човек у нас, който да не мечтае да посети „дивия Запад“, нещо повече - има хора, които са посветили целия си живот на борба за паспорт. Паспорт, който не значи нито родоотстъпничество, нито предателство, нито шпионско завербуване, а нормална човешка необходимост да се види светът, което пък се изразява с купуването на ножчета за бръснене или дамски чорапи на някой евтин пазар. И в този смисъл прозападният култ сред българските граждани е друг резултат на врагоманията, за която вече говорихме.
Разбира се, четирите момчета, които напуснаха България, са типични представители на ония заблудени и заблуждавани млади хора, които са тръгнали да търсят „мекото на хляба“ - наивен авантюризъм, чиято цена може да бъде твърде висока.“
