Напоследък съм забила на едно стихотворение на Блага Димитрова, което гласи следното:
„Не искам да плача и днес, дори насаме.
Макар и със залез в кръв.
Презирам ви, женски сълзи унизителни!
Солта ви разяжда и най-мъжката воля.
Ах, как умеете да постигнете всичко :
прищевки, любов, и дом, и свят,
но не и поглед !“
Няколко нощи подред не спя и размишлявам върху тези тежки думи. Не ми дават мира! По дяволите, колко присърце сам ги взела! Но ми писна, уморих се! Уморих се да развявам несъществуващите си тестиси и да парадирам с тях. Уморих се да сдържам сълзите си, за да браня достойнството си. Уморих се да играя ролята на Жана д`Арк. Аз съм родена жена, мамка му, и колкото и да ми се иска, пенис няма да ми поникне!
Защо да прикриваме природата си, защо да се срамуваме от нея? За да не наранят сърцето ни? Това са глупости, защото днес сме наранени, но утре – оценени!
Един приятел, по случай 8-ми март, беше публикувал на стената си във Facebook, следното пожелание: “Бъдете много истински и женствени, дами! Мъжки момичета не ни трябват“. И да не си го признаваме, прав е, дяволски прав!
Мъжете имат нужда от жени, които да ги даряват с любов, а не от студени кукли, които издигат стени и градят кули. И това, че понякога ни се плаче, е съвсем естествено, а не жалко.
Всичко днес се обърка, а ние се побъркахме. Пънем се да издържаме стоически на болка, да поправяме счупени печки, да воюваме за надмощие и респект, да избутваме мъжете си в ъгъла на леглото, да дърпаме конците на всяка ситуация... А после се оправдаваме с изнежването на днешните господа.
Добре че е сексът, за да ми припомня, че аз съм жената, защото почнах да се обърквам! Губя себе си! В мен се борят нежни чувства и мили думи срещу силна воля и гордост.
Все по-трудно се хвърлям на нечии мъжки врат, все по-рядко изричам думите „Не мога да живея без теб!“. Мисля си, че съм много силна, защото не показвам онези „женски сълзи, унизителни“. А истината е, че съм страхливка! Страхувам се да бъда жена, да признавам и открито да демонстрирам слабостите си.
Но.... Хайде стига вече! Тегля чертата, захвърлям тестисите си и отново заявявам: „Майната ти, Жана, та ти дори си нямала цикъл! Аз не съм мутант, а жена и мисията ми е да дарявам любов!“.
