Веднъж един човек ми каза, че не обича чувствата. Не го разбрах. Сега го разбирам. Мисля.
Те ни пречат да бъдем това, което сме. Замъгляват ума ни, съзнанието ни. Карат ни да се крием зад маски, защото сме зависими от тях. И от желанието да се харесаме на другия и да го имаме. Но защо го искаме? В повечето случаи и ние самите не знаем. Просто чувстваме. Нещо като празнота, когато го няма. Нещо като липса, когато няма нужда от нас, нещо като разочарование, когато не е това, което ни се иска да е… Нещо като? Нещо като любов? Или това са просто чувства? Чувства, които ни объркват и си правят лоши шеги с нас…
Този човек толкова мразеше чувствата, че даже не можеше да напише думата „чувства” правилно. Не ги харесва и това е. Все повтаряше, че има нещо по-голямо и по-важно от тях. И то се нарича любов. Любов? Нали уж любовта е порив, емоция, чувства… Нали уж любовта е най-великото чувство? Или е нещо друго? Или е нещо повече?
Обичаме да възприемаме любовта само от най-сладката й страна – влюбването. Но… Тя наисина е нещо повече. Живее вътре в нас и на първо място е насочена към нас. После и към всичко в света около нас, което ни изпълва – близките, приятелите, работата, хобито, любимия… Тези неща трудно ще те изпълнят, ако ги разбираш с чувство за дълг или чувството, че трябва да ги имаш.
Когато правиш нещата с любов, казваше човекът, те просто стават. Защото са искрени, защото са това, което ти нашепва сърцето. Защото са ти.
Толкова хубаво, звучи. А защо тогава е толкова трудно да врътнеш ключа и да я пуснеш тази любов. На свобода. Пък и какво им е лошото на чувствата? Чак пък толкова. Питах се аз.
Ами, лоши са… Когато не ти дават да разбереш кой си! Да, пак този въпрос и хилядите му производни. Кой съм аз? На къде отивам? Къде искам да стигна? С кого? Е, не е лесен отговорът. И май наистина можеш да го намериш само в сърцето. Не във външните неща, които те карат да чувстваш и да искаш…
Първо Любовта, а после и чувствата вече няма да са лоши. Ще са нещо прекрасно.
