Любими книги: Бухтичка на Джули Мърфи

Всички(наистина, признайте си, всички) сме преминали през онзи период, когато всичко на света беше това колко тежим – дали случайно не е повечко? Колко години, не часове и дни, а години сме прекарали в непрестанно търсене на идеалната си фигура, колко мъчителни диети сме започвали, колко вреди нанесохме на здравето си. Стандартите за красиво тяло ще продължават да бъдат тема номер 1 за жените от почти всяка възраст, уви.

Докато всички ние не се научим, че колкото и банално да звучи, онова, което е вътре в нас, е истинската ни красота, а не размера на тялото. И понеже с две ръце подкрепяме всички млади дами, които признават пред себе си тази простичка истина, няма как да не се впечатлим от един от прекрасните начини да предадем това послание на младите момичета – чрез книгите. Най-новата YA книга на българския пазар, „Бухтичка“ на джули Мърфи, прави точно това. Младата писателка посвещава книгата си „за всеки, който някога се е чувствал неудобно в кожата си.“

„Бухтичка“ е забавната история на пухкавата Уилоудийн, позната още като Бухтичка. На Уил всичко ѝ е наред – тя е млада, самоуверена и безстрашна. Един очарователен младеж с тяло на Аполон обаче ще хвърли привидно стабилния свят на Бухтичка в смут – защото ще я хареса такава, каквато е. А това ще отключи всички съмнения и комплекси, които Уил таи в себе си. За да се стигне дотам, че тя ще се запише в конкурс за красота, за да докаже на себе си, хората около себе си и на целия свят, че и пухкавите момичета заслужават титлата не по-малко от всички останали.

До какви перипетии ще я доведе това и до какви прозрения ще стигне симпатичната Уил? Написана увлекателно, простичко и забавно, без претенции за литературен шедьовър, но предизвикваща размисли по една наболяла тема, с вдъхновяваща главна героиня, „Бухтичка“ е много приятно четиво, което ние препоръчваме горещо за четене за всеки – и по-малки, и по-големи.

Издателство: Софтпрес, цена 15,99 лв. 

Насладете се и на откъс от романа тук:

Всички хубави неща в живота ми са започвали с песен на Доли Партън. Включително приятелството с Елън Драйвър.
Песента, която окончателно скрепи сделката, беше „Тъпа блондинка“ от дебютния ѝ албум „Здравей, аз съм Доли“ от 1967 година. През лятото, преди да започна първи клас, общото преклонение пред Доли сближи леля ми Луси и госпожа Драйвър. Докато те пийваха студен чай в трапезарията, двете с Елън седяхме на дивана и гледахме анимационни филмчета, не съвсем сигурни какво да мислим една за друга. Но един следобед песента зазвуча от уредбата на госпожа Драйвър. Елън си тактуваше с крак, докато аз тананиках, и още преди Доли да е стигнала до припева, вече се въртяхме в кръг и пеехме с цяло гърло. За щастие, любовта ни една към друга и към Доли се оказа по-трайна от една песен време.

Чакам Елън пред джипа на гаджето ѝ. Опитвам се да не се мръщя, докато я гледам как се изнизва през изхода и се промъква през натоварения след училище трафик.
Ел е всичко, което аз не съм. Висока, руса и някак едновременно леко шантава и много секси – парадокс, който винаги съм смятала, че съществува единствено в романтичните комедии. Чувства се добре в собствената си кожа.

Не виждам гаджето ѝ Тим, но не се съмнявам, че е няколко крачки след нея, забил нос в мобилния си телефон, наваксва с резултатите на мачовете, които е пропуснал по време на училище.
Първото, което забелязах в Тим, е, че е поне десет сантиметра по-нисък от Ел, но на нея никога не ѝ е пукало. Когато споменах вертикалните им разлики, тя се усмихна, разливайки червенината от бузите си надолу по шията, и каза само:
– Сладурско е, нали?
Ел заковава пред мен задъхано:
– На работа ли си довечера?

Прочиствам гърло:
– Аха.
– Не е късно да ти намерим работа в мола за лятото, Уил. – Тя се обляга на джипа и ме побутва с рамо. – При мен.
Поклащам глава:
– „Харпи“ ми харесва.
Огромен пикап с гигантски гуми ускорява по алеята пред нас надолу към изхода.
– Тим! – крещи Елън.
Той спира на място и ни помахва, докато пикапът профучава точно пред него, на сантиметри от това да го размаже върху асфалта.
– Направо е... – прошепва Ел толкова тихо, че едва я чувам. Мисля си, че са създадени един за друг.
– Мерси за предупреждението! – провиква се той.
Дори при нашествие на извънземни Тим просто би вдигнал рамене: „Яко!“.
Когато пресича паркинга, той пуска телефона в джоба си и я целува. Не е някоя от онези гнусни целувки с отворена уста, по-скоро е целувка от типа здравей-липсваше-ми-красива-си- точно-колкото-на-първата-ни-среща.
Тихо въздишам. Сигурна съм, че ако веднъж завинаги можех да обърна гръб на всички целуващи се хора, животът ми щеше да е поне с два процента по-щастлив.
Не завиждам на Елън и Тим, нито се дразня, че Тим ми от-нема от времето с Елън, още по-малко пък го искам за себе си.
 

Просто си умирам за това, което имат те. Искам някой, когото да целуна за здравей.
Поглеждам зад тях към пистата около футболното игрище.
– Какво правят там всички тези момичета?
По алеята се носят в тръс група момичета с розови панталонки и потничета.
– Тренировъчен лагер за конкурса по красота. Ще трае цяло лято – отговаря Елън. – Едно от момичетата, с които работя, се записа.
Дори не се опитвам да прикрия гримасата си. Кловър Сити не е известен с много неща. През няколко години отборът ни по американски футбол успява да се класира до плейофите и от време на време някой успява да направи нещо достатъчно добро, че да си струва да го помниш. Но това, което поставя малкия ни град на картата, е фактът, че е дом на най-стария конкурс за красота в Тексас. Началото на „Мис тийн синя лупина“ е поставено през 30-те години и с всяка следваща година конкурсът става все по-мащабен и все по-абсурден. Знам го отлично, защото през последните петнайсет години майка ми ръководи организационния комитет.

Елън измъква ключовете на Тим от предния джоб на панталона му и ме придърпва за прегръдка.
– Лека работа! Не се заливай с мазнина или каквото там не бива да правиш!
Отива да отключи шофьорската врата и се провиква на Тим от другата страна.
– Тим, пожелай на Уил приятен ден!
Той вдига глава за малко и ми показва усмивката, която Елън толкова обича:
– Уил – Тим може и да държи носа си забит в телефона през повечето време, но когато реши да говори... да кажем, че това е едно от нещата, способни да задържат момиче като Ел. – Надявам се денят ти да е прекрасен.
Той се покланя ниско, а Елън завърта очи, настанява се зад волана и мята в устата си дъвка.
Помахвам им за довиждане и вече съм на половината път до колата, когато двамата ускоряват край мен и Елън извиква още едно „Довиждане!“, заглушено от „Защо дойде тук в този външен вид“ на Доли Партън, която гърми от колоните.

Докато ровя в чантата си за ключа, забелязвам Мили Михалчук да се клатушка по тротоара към паркинга.
Виждам го, преди да се е случило. Патрик Томас – вероятно най-големият гадняр на всички времена, се е облегнал на минивана на родителите ѝ. Притежава невероятната способност да измисля на хората прякори, които веднага им лепват. Понякога са яки, но по-често са нещо от типа на Хааааааана, произнесено като цвилене на кон, защото устата на момичето изглежда пълна с... ами... с конски зъби. Да, знам, много хитро.
Мили е момичето, което, срам ме е да си призная, цял живот гледам и си мисля: Нещата може да са и по-зле. Аз съм дебела, но Мили е от онзи тип дебелани, които носят панталони с ластик, защото никой не шие панталони с копчета или ципове в нейния размер. Очите ѝ са разположени прекалено близо и носът ѝ е като щипнат накрая. Носи ризи на кученца и котета, и то не по ироничния модерен начин.
Патрик е застанал пред шофьорската врата на Мили и вече грухти като прасе заедно с хулиганската си групичка приятели. Мили взе шофьорска книжка преди няколко седмици и сега се носи с този миниван, сякаш е камаро.
Точно преди да завие зад ъгъла и да види кретените, скупчени около колата ѝ, аз се провиквам:
– Мили! Насам!
Тя сменя посоката и се насочва към мен, влачейки раницата си за презрамките, а усмивката повдига розовите ѝ бузи толкова високо, че почти докосват клепачите.
– Здрасти, Уил!

Усмихвам се.

– Здравей! – Изобщо не помислих какво ще ѝ кажа, когато застане пред мен. – Честито за шофьорската книжка!
– О, благодаря! – усмихва се отново тя. – Много мило!
Над рамото ѝ виждам как Патрик Томас натиска носа си с пръст, за да заприлича на свинска зурла.

Слушам как Мили разказва, че е сменила радиостанциите на майка си и за първи път е заредила гориво. Патрик се втренчва в мен. Той е от хората, които се надяваш никога да не те забележат, но няма полза да се правя на невидима. Няма как да скриеш слон.
Мили продължава да говори още няколко минути и Патрик и приятелите му се предават и си тръгват. Тя размахва ръце към вана зад нея.
– На шофьорските курсове не те учат как да зареждаш и наистина...
– Хей – казвам аз, – съжалявам, но ще закъснея за работа. Тя кимва.
– Още веднъж честито!
Гледам я как отива до колата си. Наглася всички огледала, преди да излезе на заден от мястото си на почти празния паркинг.