Все по-често чувам думите: „Не става, твърде различни сме!“. Той бил твърде нисък, а тя твърде висока, тя искала да излиза, а той бил домошар, тя работела упорито, а той нямал амбиции. Все се разминаваме някъде. Познато ви е, сигурна съм!
И понеже в последно време не спира да се гърми около раздялата на Вихра и Иван и това кой крив, крой прав, се замислих – наистина ли любовта свърша ей така, с щрак? Не обвинявам никой. Нито него, че е избрал да бъде с друга, нито нея, че от отчаяние и обида е готова на всичко. Разминали са се.
Но тяхната история е такова клише, че чак ми се повдига. И на мен ми се е случвало да се отказвам от някого заради несгодите. Стигала съм още по-далеч. Спирам да обичам, когато видя кирливите му ризи. Истината обаче, приятели, е че ни мързи, мързи ни да обичаме.
Царе сме в това да откриваме недостатъци и причини да се разделим с любовта си. Царе сме и в нетърпението и обвинението. Но чувствана не са за мързеливци. Трябва да се потрудиш, да положиш усилия. Иначе пак ще се разминете.
В днешно време стана страшно модерно да се вярва, че съществуват сроди души. И всички се втурнахме да ги търсим. Очакваме да открием свой клонинг, човек, който няма недостатъци. Само че такъв не съществува.
Вярвам, че сродните души се градят и каляват, както се калява стоманата, а не са генетичен белег. Сродните души стават сродни, чак когато са преминали всички изпитания на времето.
Крайно време е да спрем да следваме примера от приказките за принцове и принцеси, които бабите ни четяха. Тези истории са за деца, твърде лесни. Вземете примера на баба си, която въпреки кирливите ризи на дядо ви, отпразнува с него 80-тата му годишнина. Те не се разминаха.
Не е лесно, но щастието, любовта и успеха се постигат трудно. Точно това им е хубавото!
