На 15, че дори на 20 и 25 все си мислим как това, което ни говорят по-възрастните от нас, е архаично и не, ние няма да бъдем такива. Усмихваме се под мустак на разни мъдрости, които завършват или пък започват с „сега ти се струва, че не е възможно и на теб няма да тис е случи, но ще видиш след време“, мислейки си, че едва ли не само с нас няма да бъде така.
Обаче един ден се събуждаш на 30 и когато се поогледаш, осъзнаваш, че всичко онова, за което си поклащала самодоволно глава, вече е факт. Вече ти се иска да си стоиш повече вкъщи, вече не се качваш в колата на непознат, вече не искаш да имаш толкова отговорности…вече нещата са различни. И в някакъв момент осъзнаваш ясно, че вече има неща, които никак не харесваш, а някога си ги обожавала!
Разпиляното момче, което не гледа сериозно на живота
Някога той беше момчето, което предизвикваше просто неконтролируеми тръпки. Секси, сладък, мил, ужасно отвеян и много несериозен – но не ми пукаше. За този тип нямаше проблем, че е забравил важен(повярвайте, наистина важен) ангажимент, той просто минава през живота с прекалена лекота. И ако на 20 това ме влудяваше по хубавия начин, на 30 гледам това пораснало момче, което обаче продължава да е все така неглиже към живота си. И си мисля, да, искам мъжът до мен да гледа с лекота на нещата в своя и в съвместния ни живот, да не взима всичко прекалено на сериозно. Но да, искам и да бъде достатъчно зрял и адекватен, за да знае къде е границата и кой е моментът, в който трябва да се стегне и да се държи мъжки и отговорно към себе си, към мен и към живота. Оглеждайки се в тези си мисли, изведнъж ме озарява прозрението – аз просто вече не харесвам завеяния, секси тип, който просто вирее в неговия си свят. Аз искам друг тип мъж – такъв на чието рамо мога да се облегна и за миг поне да бъда малко момиче.
Отговорностите
Ах, как само бързахме да пораснем, за да бъдем отговорни като възрастните, да взимаме решения и от нас да зависят какви ли не неща. Да бъдем наречени жени. Да правим секс. Да се оженим. Да родим дете. Спомням си как все ми се искаше да ме възприемат като възрастен, отговорен човек. И воала – не само че дойде времето, в което отговорностите легнаха върху мен, но и пред очите ми се мержелее предупредителният сигнал, че изход няма, няма как да се измъкнеш от тях. Разбира се, когато си с няколко степени на висше образование, изкарани с пот и сълзи, а не с пачки от тати, работиш, защото трябва да се храниш, но и искаш да се развиваш, да градиш кариера, а не само да си клатиш краката по столичните заведения. Даааа, отговорностите вече са ти първа дружка и няма отърваване от нея. Всичко зависи от мен. Всяко решение вече е само мое, аз контролирам живота си. Няма ги онези блажени младежки дни, когато можех да си отдъхна от опитите да бъда възрастен, като се оставя на мама и тати и решенията, които взимаха те.
Партитата по цяла нощ
Аз имам „диджейска“ душа. Отраснала съм с нонстоп бумкаща в ушите електронна музика, а първият ми истински обичан приятел, първият ми истински обичан мъж, първият ми(в онзи смисъл, да) мъж са все…ами, диджеи, и по професия и по душа. Така де, сродни души, какво да се прави. За мен партитата по цяла нощ не са онези от Студентски град, а сетовете на любимите ми диджеи. Олелеееее, какви нощи само! Някога изцъклях очи, когато някой ми предложеше да ходим в Ялта. Казах го, няма връщане назад. Казах „някога“. Защото вечерта на онзи ден, в който се събуждаш на 30, осъзнаваш, че вече не ти се ходи на поредното парти. Пропускаш едно, второ и трето и си намираш разумни оправдания. Докато не се осъзнаеш – истината е, че вече не обичаш така страстно да купонясваш по цяла нощ. Е, имам си и такива моменти, но честичко си оставам с ароматните свещи и книжката вкъщи.
Преспиването на друго място
Не, не, не говоря непременно за това да се озовеш в леглото на пича, с когото се запозна снощи. Където и да се озова сега, осъзнавам едно - само преди десетина години отчаяно ми се искаше да съм навсякъде другаде, но не и вкъщи, а днес по-скоро отчаяно отклонявам всякакви възможности за преспиване на друго място и ми се струва по-добре, ако се налага, да изкарам безсънна нощ, отколкото да остана да спя в чуждо легло. Е, да, разбира се, в някакъв момент нечие легло ще се превърне в мое, но това е друга тема.
Безкрайното споделяне с приятелки
Спомням си как в почивките между две лекции в първата ми година като студентка моята приятелка от училище, която не успя на приемните изпити и не стана студентка, идваше, за да си водим безкраааайните разговори като ученички - как той ме погледнал, какво казал, как го казал, как погледнал нея, какво казал, как го казал. И изобщо, истината е, че като тийнейджърки и малко след това бистрехме дълбокомъдрено какви са мъжете и как, видиш ли, само ние всъщност проумяваме поведението им, че даже и надничаме в ултра потайните им мисли. Е, десетина години по-късно - адски уморително изглежда това безкрайно споделяне. Да, все още имаме нужда да споделим тежките моменти, да намерим опора, да споделим и щастието, за да го умножим. Но някак вече нямаме нуждата да делим мъжете на съставните им части. Може би защото вече сме наясно, че никога, ама никога няма да знаем как мислят, а и няма нужда.
Вижте още:
11 правилa за абсолютен успех
30 навика, които рушат живота ни
