Имало едно време един куп малки жабки. Те били подредени на принципа на работещата конкуренция до един доста висок насип от камъни, който образувал нещо като хълм. Идеята била да се организира състезание между тях.
Малките жабки трябвало да стигнат до най-високата точка на купчината. Наоколо имало огромна тълпа зяпачи, които дошли, за да наблюдават надпреварата. Почти всеки от публиката имал свой фаворит.
Дошло време и съдията дал старт на състезанието. Жабките започнали да скачат хаотично и никой от присъстващите не вярвал, че ще има победител.
От тълпата се чували изказвания като:
„О, камъните са толкова остри! Те ще наранят крачетата им!“
„Жабите не могат да скачат толкова дълго време.“
„Няма начин, не ще успеят. Тази купчина е толкова висока!“
Минало време. Едно по едно малките жабчета започнали да се скапват. Някои от тях се връщали, други бавно продължавали нагоре, спирали се, оглеждали се, поемали дъх и продължавали. Имало само едно изключение. Слабичко жабче с тънички крачета и големи ококорени очи продължавало с бодра крачка да се изкачва нагоре и нагоре.
Тълпата продължавала да крещи: „Това е невъзможно! Едва ли някой ще успее!“
Немалка част от състезателите решили да се откажат, защото нямали сили и били ужасно уморени. Но онова хилаво и невзрачно жабче продължавало нагоре и нагоре. То подскачало така сякаш нямало никакво намерение да спре.
Почти до самия връх повечето от жабите се били отказали, обезкуражени от подвикванията на тълпата. За всеобща изненада там вече било застанало онова мъничко жабче, което след много усилия достигнало върха! Естествено, всички други жабчета поискали да разберат как точно то е успяло да се справи.
Един от участниците попитал малкото жабче как е намерило силата, за да достигне върха? Оказало се, че победителят не чул нищо от онова, което подвиквала тълпата, защото бил глух!
