Нови книги: „Супертъжна истинска любовна история” на Гари Щейнгарт

Влез през Facebook
Вход | Регистрация




 
Препоръчано
Нови книги: „Супертъжна истинска любовна история” на Гари Щейнгарт
Снимков материал: ИК "Колибри"

Гари Щейнгарт е роден в Ленинград през 1972 г., но това не пречи днес, четирийсет години по-късно, да е популярен като първия американски писател, носител на наградата "Удхаус" за хумористична литература през 2011.

Той живее в Ню Йорк – там отглежда шеметното си въображение, в резултат произведенията му са преведени на повече от 20 езика. Романът „Абсурдистан” (2006) зае престижна позиция в класацията на „Ню Йорк Таймс”, а издания като списание „Тайм”, „Уошингтън Поуст” и „Чикаго Трибюн” го провъзгласиха за най-добра книга на годината…

„Супертъжна истинска любовна история” е последното предизвикателство на Гари Щейнгарт - сатирично приключение, обладано от тъжен, чистокръвен, „съвсем истински” любовен копнеж.

Щура постапокалиптична история, задействана от обсесии като здравето и политическата коректност.

В Ню Йорк на близкото бъдеще доларът е обвързан с китайския юан, а един най-обикновен притеснен човек, висок метър и седемдесет и пет, с леко тревожен индекс на телесната маса (и с нисък рейтинг на персонален сексапил) е влюбен в младата Юнис Парк…

Предлагаме ви сами да надникнете в романа като се насладите на откъс от него!

„Мили мой дневнико,

Днес взех важно решение: никога няма да умра.

Други ще мрат около мен. Ще бъдат сведени до нула. От личността им нищо няма да остане. Ключът на лампата ще е щракнал. Лъскави мраморни надгробни плочи ще бележат техния живот и целокупност с фалшиви общи приказки („звездата й грееше ярко“, „вечно незабравимият“, „любителят на джаза“), после я ще ги отнесе крайбрежно наводнение, я ще ги разкъса някой генно модифициран бъдещ пуяк.

Не ги слушайте, като ви разправят, че животът бил пътешествие. За да е пътешествие, едно пътешествие трябва да има крайна цел. Като взема шеста линия на метрото да се видя със социалната служителка – на това му викам пътешествие. Когато умолявам пилота на тая тресяща се над Атлантика бракма на „Юнайтед Континентъл Делтамерикан“ да обърне и да поеме курс обратно към Рим и към измамните прегръдки на Юнис Парк – на това му викам пътешествие.

Ама чакай. Има и друго, нали? Имало и наследственост. Не сме умирали, понеже потомците ни живеели и след нас! Ритуалното предаване на ДНК, мамините масури, долната бърна на дядо, „децата са нашето бъдеще“. Последното е цитат от „Най-великата обич“ на поп дивата на 1980-те години Уитни Хюстън – деветото парче от едноименния й първи албум.

Глупости на квадрат. Бъдещето принадлежи на децата само в най-тесния, най-преходния смисъл на думата. Тяхно е дотогава, докато не измрат и те. Следващата строфа от песента: „Предайте им знанията си и ги оставете те да водят“ – призовава възрастния човек да се откаже от своето аз в името на бъдещите поколения. Като кажеш: „Живея за децата си“, все едно признаваш, че скоро ще умреш и животът ти на практика вече е приключил. По-точно би било да се каже: „Умирам постепенно за децата си.“

А какви по-точно са децата ни? Свежи и пролетни в своята младост; непознаващи смъртта; мятат като Юнис Парк алабастрови нозе из високата трева – сърнета, сладки сърнета, грейнали в замечтаната си пъргавост, слели се в едно с привидно простото естество на заобикалящия ги свят. И после, след има-няма век, гледаш как бедна гледачка мексиканка им бърше лигите в някой приют в Аризона.

Сведени до нула. Даваш ли си сметка каква несравнима с нищо друго трагедия е всяка тиха смърт от старост на осемдесет и една? Няма ден, в който хора, индивиди – американци, ако така ти звучи по-тревожно – да не се свличат по очи на бойното поле и никога повече не се изправят. Престават да съществуват завинаги. При това говорим за сложни личности, чиито представи за световете, летящи в безкрайните вселени, биха шашнали аналоговите ни предци – овчари, прехранващи се със смокини. Всички тези хора са малки божества, носители на обич, дарители на нов живот, невъзпети гении, богове ковачи, които всяка сутрин стават в шест и петнайсет, включват кафе машината и нашепват безмълвни молитви да устискат до утрешния ден, до вдругиден, после до абитуриентския бал на Сара, а след това…

Сведени до нула.

Но не и аз, дневнико мой. Късметлия си ти. Макар да не го заслужаваш.”


 

Коментари към "Нови книги: „Супертъжна истинска любовна история” на Гари Щейнгарт":
 
Copyright © 2010 BEU All rights reserved. | Colocation @ Sofia Data Center RSS BEU.bg