Всички сме чували тези безумни съвети от сорта на: „Смей се, дори когато ти се плаче.“ или „Никога не показвай, че те боли.“ Защо по дяволите да не плача? Смехът насила няма да ме направи нито по-силна, нито по-велика. Няма и да притъпи болката, само ще я маскира...за пред хората. Ей, това „за пред хората“ ме влудява ужасно. Нека другите да видят, че сме добре, а пък мъката?! Тя е нашият срам.
Е, аз не се срамувам, че съм човек. Не се срамувам, нито страхувам да покажа, че не съм добре, че ми е криво, че съм наранена, обидена, влюбена, самотна, щастлива, ядосана... Господ ме е създал такава – чувстваща и такава искам да бъда. И точно по този повод искам да ви споделя една история за забранените емоции. Защото, приятели, от живота се граби с пълни шепи, само ако си истински!
„Израснах с убеждението, че „истинските мъже не плачат“. Бях доволен, че съумявах да контролирам емоциите си и да не показвам сълзите си. Дори любовта на живота ми и семейството, което създадохме, не промени това. Бях силен мъж. Баща ми почина от инфаркт през 1996 г. Помогнах на майка ми да организира погребението му. Дори в тази ситуация аз бях горд, че не изпитвам никакви емоции. Не пророних нито една сълза въпреки загубата.
Баща ми беше на 50 години, когато почина. Последните мигове бях до него в болницата. Хранех го, бръснех го. За пръв път видях неговата уязвимост. Сигурно му е било тежко. Той се гордееше с факта, че е истински мъж, и го демонстрираше с удоволствие. Въпреки че като се замисля, сега не мога да си спомня да ме е прегръщал или да ми е казвал „Обичам те“. Той бе от поколението, което не се изразява по подобни начини.
В деня на погребението се държах като стоик. Чувствах се като истински мъж, който подкрепя майка си в такъв тежък момент и не показва никакви емоции или сълзи. Когато стигнахме до мястото, където щяхме да положим ковчега, майка ми се беше облегнала на рамото ми. В този момент получих най-големия подарък от баща си. Емоциите най-накрая надделяха. Очите ми се напълниха със сълзи и аз ги приех за пръв път в живота си. Позволих им да се стичат по лицето ми и да падат на земята. Държах главата си гордо изправена, без да се срамувам или притеснявам.
От този ден нататък за мен бе истинска наслада да чувствам и изразявам човешките си емоциите, дори сълзите – от радост, от тъга, от необуздан смях. Започнах да вярвам, че споделянето на сълзите е най-голямото вълшебство, което две човешки същества могат да преживеят заедно. Всеки път когато ме изпълнят подобни емоции, благодаря на баща си, който ми направи такъв дар в деня на смъртта си."
