Аз съм градско чедо от селски произход. От години живея в столицата, но така и не свикнах с „градското“. Има повече неща, които ме дразнят, отколкото привличат, но няма начин, изборът е ясен. Лошото е, че и на село не вирея, там ми е прекалено тясно.
Аз съм от хората, които за 35 години така и не си намериха мястото и май скоро няма да го открия, освен ако не стане чудо. В чудеса обаче не вярвам. Те останаха там някъде в детството ми, мечтите също. Сега имам спомени и две прекрасни деца, на които да ги разказвам за „Лека нощ“.
Не ми беше никак лесно да ги убедя, че самодивите от разказите на моята баба не са нито сестрите на Барби, нито феите Уинкс. За моите деца „селската“ терминология е като чужд език. А моите разкази-спомени, май ги приемат като виц, но явно истински се забавляват, щом не губят интерес и дори ги предпочитат. А на мен ми е хубаво, защото ме връщат там, където никога вече няма да бъда.
Сега разбирам защо баба, когато разказваше за „някога“, винаги завършваше историята за скъсаните цървули с просълзени очи, а ние със сестра ми се пръскахме от смях.
За мен връщането към спомена е моментно бягство от реалността, забежка в безгрижието, кратка почивка от хаоса. Хубаво ми е, но и тъжно. Възпроизвеждам отминалите събития до детайлност. Като се замисля, това време не беше и толкова отдавна, има, няма 20 години. Твърде кратко, за да се адаптирам към новото, но и твърде дълго, за да го живея отново.
Червената жигула на баща ми отдавна я предадохме на вторичните, но аз все още помня регистрационния й номер. За тези, които не знаят, да се сдобиеш с кола по онова време, беше като да удариш 6-ца от тотото. Ако не ти умре надеждата в чакане, все някой ден имаш шанса да спечелиш.
След нея той смени доста коли, но червената жигула и майка ми си останаха любовта на живота му. Стоварваше ни с руското возило на село още първия ден от ваканцията, с две чанти багаж и много, много емоция.
Тогава имахме истинско детство, неподправено, незабравимо, чисто. Ровехме в скрина на баба, залагахме капани на тавана, оцветявахме черно-белите снимки от семейния албум, израждахме котки в сламата. Прибирахме се след полунощ, но не от купон, а от гробището. Там викахме духове, „бели жени“, Дами Пики и какви ли не явления. Брояхме звездите и си врачувахме по тях, правехме театър в гаража, ходехме пеша по 5-6 километра, пиехме Шоко и Етър, черпехме за рождените си дни с бонбони, на които им бяхме изяли пълнежа и бяхме щастливи, истински щастливи.
Сега ми остана спомена за времето, когато мечтаехме, когато живеехме на 100% и два наследника, които да повтарят геройски белите ми. Не, не съм се изгубила безследно, щом те ме повтарят... нали?
