Градивната самокритика е нужна на всеки човек, за да оцени правилно действията си. Проблемът идва, когато тя се превърне в хронично самообвиняване. Каква е разликата?
Самокритиката е възможност да се погледнем отстрани, да видим грешките си, да ги признаем и да се постараем да не ги повтаряме.
Самообвинението е, когато търсим вината само и единствено в себе си, стремим се към нездравословен перфекционизъм, не отчитаме обстоятелствата и чуждите грешки. Дори сме склонни да си ги припишем на нас.
Защо не бива да правим второто?
1. Редовното самообвинение понижава самочувствието и разрушава самоличността.
2. То ни поставя подсъзнателна забрана за действие, понеже един вид ни казва: „В нищо не те бива.“
3. То ни пречи да обичаме себе си и другите, защото прекарваме голяма част от времето си, вглъбени в това да се обвиняваме за своите и за чуждите грешки.
4. Заради него ставаме лесна мишена за манипулации, защото си втълпяваме глобално чувство за вина.
5. Самообвинението не ни оставя място за положителни емоции. В един момент ставаме неспособни да бъдем щастливи.
6. То пречи на рационалното мислене! Което значи, че не само не можем да намерим правилен изход от ситуациите, но си навличаме още куп допълнителни проблеми.
Затова, нека бъдем малко по-обективни и да не се обвиняваме за всичко. Разбира се, не е добре да изпадаме и в другата крайност – все да търсим причините за нашите неуспехи в някой или в нещо друго. Намирайки златната среда със сигурност ще се радваме на повече спокойствие и хармония.
