Вестник Гардиън съветва от Лондон да оставим старомодните статуи в миналото...

Артистичната акция на дизайнерката Ирина Томова (Ерка), която осъжда липсата на паметници на исторически личности - жени в България, и за която писахме, предизвика сериозен интерес и в чуждестранните медии. Обърна  й внимание сериозно издание като „Гардиън” (The Guardian) в лицето на Джонатан Джоунс – арт критикът на „Гардиън”. Неговата оценка на акцията обаче не е напълно положителна. Той я определя като  „отлично политическо произведение на изкуството”, но смята искането за поставяне на паметници за консервативно – „Живите политики се нуждаят от живо изкуство – а не от избледняващи бронзови статуи на обществени места.” Гледната точка на Джоунс е интересна и съвременна, авторът прави сравнение със ситуацията с паметниците на жени във Великобритания.  Но за съжаление с една толкова не типична и концептуално нова за България артистична акция, отново се оказахме изостанали от световната културна сцена.

Статията е озаглавена „Феминизмът няма нужда от повече женски статуи – нуждае се от политическо действие” - Feminism doesn’t need more female statues – it needs political action , предлагаме ви целия превод на текста тук:

Изображения на жени наскоро изпълниха улиците на българската столица София. Поставени от художничката Ерка, в сътрудничество със социално-ангажираната арт платформа „Файн актс“, тези цветни бюстове протестират срещу тоталната липса на монументални произведения на изкуството, посветени на жени, по улиците на града.

Това е, със сигурност, навременен и важен протест. Статуи на жени помагат за напредъка на феминизма, коригират векове на социална несправедливост и предоставят ценности модели на поведение – нали така?

Аз живея във Великобритания, където, за разлика от България, има много статуи на жени. Но те далеч не са фарове на прогреса, тези паметници отдавна са изпаднали в изолация. Бих посъветвал активистите в София да опитат по-малко консервативно искане, отколкото просто да добавят нещо в безпорядъка на старомодните статуи, от които хората вече не се интересуват.

Онези, които смятат, че Великобритания също се нуждае от повече паметници на жени, може да са изненадани от твърдението ми, че има много. Причината този факт да остава незабелязан е, че сам по себе си е илюстрация на гледната ми точка. Статуите не притежават обществена памет. Те учтиво я погребват. Тези добронамерени изображения се разтапят във фоновия пейзаж на ежедневието ни.

Не се съмнявам, че има поклонници пред бронзовата статуя на Вирджиния Улф на „Тависток скуеър“ в Лондон, а те може би забелязват и монумента на медицинския пионер Луиза Брандрет Олдрих-Блейк (1865-1925) наблизо. И все пак, за мнозинството от минаващите там тези паметници са просто други не-чак-толкова-интересни-скулптури – както са и повечето мъжки статуи в Лондон. Забелязването на статуите е толкова скромно, че се забравя изненадващо силното присъствие на жени в британското общество в момента и някои читатели може да решат, че половото неравенство тук е толкова голямо, колкото в София.

Кралица Шарлота стои на „Куийнс скуеър“, Лондон, от 1775 г. Това е типичен пример за начина, по който статуи избледняват от паметта – тази изящна класическа творба често се бърка с изображение на кралица Анна. Повечето хора по площада навярно дори не си правят труда да я идентифицират грешно – едва забелязваме старата скулптура, докато обядваме или си говорим.

Една причина Великобритания да има множество монументи на жени е, разбира се, това, че монархията ни позволява да управляват кралици (за разлика от, например, предреволюционна Франция). Кралица Шарлота не е управлявала – тя е съпруга на Джордж III – но някои от най-ефективните и важни монарси са били жени. Статуя на истинската кралица Анна стои пред катедралата „Свети Павел“, която е напълно завършена по време на нейното управление. Кралица Виктория може да бъде наблюдавана от Ливърпул до Бирмингам, от Глазгоу до Белфаст. Наистина, трудно е да се намери град без нейния лик. Абърдийн има. Също и Хъл. Изображенията ѝ не отричат или потъпкват пола ѝ; тя е показана като извънредно могъща жена.

Големият историк Едуард Палмър Томпсън често предупреждаваше срещу „огромното снизхождение на поколенията“; да предположим, че няма нищо феминистко при статуя на кралица Виктория или че пред нея не е имало никакъв феминизъм в очите на жените и мъжете от XIX век, означава да разрушим уважението към хората в миналото. И все пак, това изкуство принадлежи, неотменимо, на миналото.

За младите хора след Първата световна война тези статуи са образи на ценностите на по-старите поколения; през 1918-а Литън Стречи осмива цялата тази мъртва епоха в книгата си Eminent Victorians („Изтъкнати викторианци“). Днес просто изглежда абсурдно да видим тези статуи като символ на каквото и да е в съвременността, а най-малко от всичко – на феминизма. Статуите се превръщат в префинени старини – това е отдавнашна истина за британските бронзови кралици. Ще стане истина и за по-скорошни монументи на британски жени като Ейми Уайнхаус в Камдън и Маргарет Тачър в Уестминстър.

Всички статуи имат същата продължителност на живота, когото и да изобразяват. Те създават фурор при откриването си – но той рядко надживява този кратък момент – и се установяват в глупава фамилиарност. Посланието им, ако има такова, се приема за даденост. Далеч по-добре е да заявиш политическа позиция тук и сега, в работи, създадени за незабавно въздействие.

Вмешателството на Ерка по улиците на София всъщност е отлично политическо произведение на изкуството. То заявява ясна и силна позиция. Хората говорят и мислят за него. И е още по-силно с това, че е временно. Моля, не го разваляйте, като издигнете множество постоянни скулптури, чието значение скоро ще бъде забравено. Живите политики се нуждаят от живо изкуство – а не от избледняващи бронзови статуи на обществени места.

                                                                                                                      Джонатан Джоунс