За полета на духа и способността да надхвърлиш времето и пространството

На 10.07.2018 г. се навършват 40 дни от кончината на Александър Дяков. Личност, Творец и Човек, който е трудно да бъде описан с думи.  Сред многото му призвания, професионални превъплъщения и изяви  са - скулптор, художник-постановчик на филми, актьор, републикански шампион по бокс, плувец, бохем...Неизчерпаем източник на хумористични истории с остър ум, висок интелект и рязък език.

По този повод на същата дата от 18:30 часа в Дома на киното /ул. „Екзарх Йосиф“ № 37/ в София ще бъде прожектиран  публицистичният филм „Трибрат“ (27 мин.), който е създаден през 2006 г. и не е показван никъде до сега. 

Филмът представя едноименния скулптурен проект на Александър Дяков с гражданско послание за верова търпимост и толерантност между представителите на трите най-големи монотеистични религии .

След прожекцията ще се проведе дискусия, разговор за Александър Дяков. А от 19:30 ще бъде прожектиран и документалният филм „Дух и материя“ (85 мин.)

Филмът представлява опит на създателите му да се докоснат до духа, твореца и човека  Александър Дяков и неговите произведения. Целта на филма е да запознае зрителя с една космополитна  личност останала незаслужено встрани от популярността на „творческия елит”, бидейки същевременно, (макар и да звучи парадоксално), ядрото на този елит. Личност, чийто талант и произведения остават непознати за голям кръг хора по политически и конюнктурни причини. Много от интересните и значими проекти на Дяков са нереализирани, въпреки силните си послания и съвременното  си звучене. По замисъл, съдържание и адекватност на архитектурната среда, те  са актуални и днес – 4-5 десетилетия след създаването им! Обобщеността на идеята и символното значение, което носят ги поставят на по-високо ниво от много съвременни паметници и скулптури в градската и извън градската ни среда.  Някои творби на Дяков съществуват само като проекти и макети, а други, незнайно как изчезват! От Национални галерии и държавни институции! Във филма можем да видим фотоси на изчезнали проекти, скулптури или малки пластики на мащабните му проекти.

На Дяков е присъщ един рядко срещан глобален начин на мислене, извън времето и пространството, който той успява да изрази в ясна и четлива триизмерна,скулптурна форма.  Ако бяха реализирани проектите Трибрат и Проектът за паметника на съветската армия, например, с идейно-смисловата си наситеност  за опрощение, веротърпимост и световен мир, стилизираната си  форма, щяха да придобият над-национално  значение, на балканско, европейско, а може би и световно ниво, подобно на гълъба на Пикасо символ на мир, разпознаваем по цял свят.

Ако видиш конете от проекта му за ЖП гарата в Силистра, усещаш порив да се впуснеш в галоп заедно с тях...

Във филма, освен със скулптора,  ще се запознаете и с един болезнено искрен човек и творец с твърда позиция, която отстоява и защитава през целия си живот, независимо от обстоятелствата. Човек с неповторимо чувство за хумор, граничещо понякога с нецезурност. Ще чуете забавни истории, звучащи невероятно, но реално случили се, които той измисля и осъществява в ежедневието, сред близки и колеги, по време на снимки, истории превърнали се в легенди. Ще видите интервюта с негови колеги или близки приятели като Джоко Росич,  Рангел Вълчанов, Светлин Русев...В приятелския кръг на Дяков са и Методи Андонов, Димитър Бойков – Хесапа, Никола Терзиев - Кольо Желязото и др...

В известен смисъл Александър Дяков се оказва и пророк на своето време. Думите му, изречени през 1968 г. на конференция за обсъждане на паметниковото изкуство в България, за съжаление се оказват болезнено истинни и се сбъдват: „Страната ни е пренаселена с паметници на омразата и насилието, с паметници на българи, убити от българи, и на българи, убиващи българи, сеем черно семе в душите на хората и черна жътва ще жънат децата и внуците ни...“ . А смелостта да направиш такова изявление по онова време е огромна и неоспорима...

Макар и не много на брой, реализираните проекти на Александър Дяков са достойни и са част от историята на изкуството. И българската, и световната. При посещение (през 60-те,70-те години) италианска група скулптори в България, те поставят произведенията на Александър Дяков по качества и художествена стойност над тези на Марино Марини.

Сред реализираните проекти на Дяков са статуетката – награда на филмовите дейци – филмова лента, трансформираща се в крило на птица. Каква по-добра визуална метафора на полета на мисълта, материализиран във филмовата и телевизионна  лента, чрез която обикаляме света, изучаваме го и навлизаме в съдбите на хората и най-интимните им чувства?!

„Паметник на падналите за свобода“ в парка в Бургас по стилизация и замисъл е невероятно въздействаща и смела за времето си. Проектът е връщан многократно за доработки и преработки.

Корозия 1977г.  – една от малкото запазени скулптури, намираща се в СГХГ, символизираща корозията на идеали и ценности по онова време...

Заглавието на филма носи името на една от ключовите скулптури на Дяков от 1965 г. „Дух и материя”(От скулптурата днес съществуват и са експонирани две отливки – едната е в Градската галерия в Пловдив, другата в скулптурната експозиция в двора на Министерство на външните работи в София). Работа, наричана по онова време „грозна” и „квазимодо”, скулптура  изваждана от експозиция (по нареждане и решение на комисия)  днес е символ на свободния дух на човека  и твореца въобще. Работа, която дори смеем да твърдим, променя посоката на българската скулптура през онези противоречиви, наричани днес мракобесни десетилетия...

„... Сашо мисли в бъдеще време! Това е!” – Васил Симитчиев (професор по скулптура в Академията за монументални и приложни изкуства Констфак, Стокхолм;, основател и ръководител на Свободна академия за експериментално изкуство в Стокхолм) 

„Духът е по-силен от материята, но не защото е могъщ. Той е способен да преодолее дори чудовищно осакатяване на тялото с кротката сила на красотата, която блика от неговата божествена същност“. Александър Дяков

Приживе не получи заслуженото признание дано поне, подобно на много гении и творци с тежка съдба го получи посмъртно, някога...