Невероятната история на Рошко – Балу!

Влез през Facebook
Вход | Регистрация




 
Новини

Снимков материал: личен архив

Съдбата на Рошко го свърза с нас в един летен следобед в неделя, на 30.07.2017.

Неделната ни разходка до местност Хайдушки кладенец над град Копривщица приключи с болка и притеснение. Когато стигнахме до поляната и заслона в близост до кладенеца отнякъде се разлая куче и се затича към нас. Аз бях с моето – лабрадора Лора  и тъй като в  местността има пасища и стада, придружени от овчарски кучета, които пазят овцете и не са съвсем дружелюбни, се уплаших. Когато видях овчарско куче да се приближава и лае, макар да не беше от най-големите, застанах пред Лора, за да я пазя и започнах да викам – „Не – не – не”... В следващия момент забелязах, че кучето е още младо и се респектира от присъствието и виковете ми, дори за момент замаха отрязаната си опашка. Не бях войнствено и агресивно настроена и то е усетило това. След малко се завъртя и се скри под един изоставен, бял джип.

 

Преди това обаче забелязах и още нещо: между дългата и буйна козина на кучето, на врата се виждаше ръждясала верига и рани...Гледката не беше приятна...

Не бяхме яли цял ден и планът беше да починем на поляната и хапнем нещо. Но при мисълта за кучето, (едва ли скоро беше яло,) стомахът ми се свиваше...Разбира се най-малкото,  което можех да направя е да дам на изстрадалото същество поне някаква храна. Започна кратък период на взаимно опознаване...Отидох, не без страх, близо до колата, приклекнах и подхвърлих хляб и парче месо. Животното се замисли, но излезна от скривалището си и изяде храната. Успях дори да го погаля. Тогава разбрах, че не е агресивно и че трябва да се опитаме да му помогнем. Огледах веригата доколкото беше възможно, части от самата нея и голяма, тежка халка висяха и го дразнеха в допълнение към болезнените рани.

 

След като изяде храната, кучето веднага се скри отново. Това се повтори няколко пъти, и след като за секунди се радваше на скромното дарение и вниманието на друго живо същество към него, раните и веригата отново помрачаваха краткото му щастие, то започваше да клати глава, да се опитва да се отърси от веригата, да я махне с лапи, да хапе висящия й край, да се чеше, което го нараняваше още повече...Подскачаше като лудо и се скриваше отново под колата, където закриваше с лапи ушите и главата си, както правят хората, когато не искат да чуват и виждат света наоколо...

 

Времето започна да напредва, скоро щеше да се стъмни, храната свършваше, а тя беше единственото средство, с което да привлечем животното извън убежището му...След няколко огледа на врата на кучето с многобройни уговорки и примамки, (то подскачаше при всеки минимален допир с метала) установихме, че веригата не може да се развърже или махне просто така. Необходим беше инструмент и то специален.

Междувременно, макар и уплашено до смърт, кучето започваше да ни се доверява все повече и дори свикна с моето, към което първоначално беше враждебно настроено.  А разглезената и винаги лакома Лора трудно преживяваше да давам храна на друго куче и се присламчваше и недоволстваше гласно през цялото време. Реших, че вероятно кучето е и жадно и в празната кутия от храна му сипах вода. Изблиза я до капка и не му стигна... С малко усилия и време успях да го задържа повече извън колата и дори да го заведа до близкия кладенец да се напои подобаващо. В опитите да го викам се роди и името му Рошко, което в момента е записано и в международния му паспорт.

Да, от изоставено или избягало и малтретирано куче в гората, Рошко за три дни се превърна в обичано същество и немски гражданин с паспорт! Истинско Чудо! Благодаря на Бог и на всички участници в Мисията – Възможна! Как стана това? Продължавам кратката във времето и същевременно безкрайно дълга и наситена с емоции, и събития история на Рошко – Балу!

Разказвам подробно, с риск да досадя на някого, за да разберете състоянието на животното и отношението към него, за които и ние разбрахме впоследствие...

Когато  стигнахме до кладенеца Рошко пи вода в продължение на 5 минути... Нямам представа колко време е стоял сам, на тази поляна, под тази кола без храна и вода и как е оцелял! При среща с местен овчар попитахме дали знае нещо. Отговорът беше – „Да знам го кучето, то е на един кравар, ма не съм го виждал от 10 – 15 дена...”

Заслона „ Хайдушки кладенец” край Копривщица е строен по европейски проект и е туристически обект с означен маршрут. Посещава се от хора...Както и от местни собственици на пасища и овце. Едва ли сме първите, които са видели Рошко там, в това състояние...

Когато установихме, че за да махнем веригата са необходими поне клещи, обърнахме целия заслон да търсим. В изоставения джип видях едни и повярвайте ми бях на косъм да изтръгна пластмасовия заместител на задно стъкло и да ги взема! Не го направих...

Рошко влезна някак в заслона и го затворихме временно, за да не се крие под колата, в отчаяни опити да му помогнем... Уви...

 

В постройката намерих парче сланина, която му давах на части, за да го разсейвам и докато я ядеше се опитвахме да махнем веригата. Когато подуши хартията, напоена с миризма на месо се качи на масата и настървено изяде и нея. Не можах да го спра...

Вече се стъмваше леко, към 20.30 часа...Рошко си намери ново скривалище – зад печката на дърва, в заслона, където никой не можеше да го види... Опитах се да привикам Рошко да тръгне с нас към града, но той се чувстваше защитен зад печката и се опитваше да махне веригата с лапи.

 

 

Пътят до Копривщица е около 5 километра, трябваше да тръгваме.

Погалих Рошко за последно по главата, от устата ми се изтръгна „Обичам те, искам да ти помогна...”От очите ми капеха сълзи, без дори да се осъзная. Да, след 2-3 часа, прекарани с него, спечелвайки частично доверието му и наблюдавайки мъките на Рошко вече го бях заобичала... Той нито веднъж не се опита да захапе някого, след всичко причинено му от хора, махаше опашка и снижаваше глава, когато го галиш. Когато милвах и корема му, докато е легнал, уморен от борбата с веригата и болката, за секунди присвиваше очи и се успокояваше, след което при най- малко движение или от болка отново се ококорваше и зениците му се разширяваха в ужас и страх.

Тръгнахме надолу  унили, изморени и с тежест в сърцето...На другия ден трябваше да се прибираме, за да работим. Но не можехме да оставим Рошко така! Решихме, че ще се върнем. Още по пътя надолу започнахме да звъним и да търсим от близки и познати клещи за арматурно желязо.

Поне за мен измина една дълга и почти безсънна нощ . Притеснявах се. И да намерим необходимия инструмент, как ще махнем веригата, която е впита в месото на животното и тези болезнени рани ...Пътят е недостъпен за обикновена кола. Ами Рошко? Дали ще бъде изобщо там?

Дали онзи кравар няма да отиде и да му причини нещо още по лошо? Или някой друг...Дали няма да избяга? ...

На сутринта от рано отново започна търсенето на клещи. От телефон на телефон, от врата на врата, магазин на магазин... Много местни майстори работят в София или в близки големи градове, все удряхме на камък. Започнах да се отчайвам. По идея на приятел решихме да отидем до автосервиза. Оттам ни насочиха към строителна фирма извън града. Благодаря на любезното момче от сервиза! Беше готов да ни даде всичко, но нямаше, това което ни трябва. Слава Богу във фирмата имаше ножица за арматурно желязо! Най-накрая! Разпитаха ни малко кои сме и какви сме и като видяха, че сме с добри намерения и искаме да помогнем на животно в беда, решиха да ни услужат. Благодаря и на тях!  Взехме клещите.

По това време в Копривщица беше и моя братовчедка, която живее в Германия и милее за животните. Тя беше в България, за да вземе друго бездомно куче, на което тя и сестрите й бяха намерили осиновители в Германия. Буба! Чаровна и мила, любвеобилна красавица!

Още от вечерта разказах на Нади за Рошко. Първоначално, тя се колебаеше дали да дойде с нас. Имахме часове път до поляната и заслона, а тя имаше малко време и много задачи около другото куче. Накрая взе решение и тръгна с нас.

Когато приближихме поляната спряхме в страх... Толкова притеснения и усилия и сега...Ако го нямаше... или нещо още по лошо...Огледах се, не го виждах. Нямаше го и под колата. Отворих вратата на заслона и... Рошко излезна иззад печката и махаше отрязаната си наполовина опашка. Когато Нади видя как тръска глава и тази ужасна верига, и рани...се разстрои и почти заплака.

Не можех да повярвам! От 20.30 вечерта, до към 14.30 на другия ден Рошко не беше мръднал от скривалището си... Отново без вода и храна. Ние разбира се носехме. Нахранихме го, без да прекаляваме. Не знам от кога не беше ял, предишния ден количеството храна беше доста малко, но ( с извинение) върна храната и я изяде отново.

 

 

Извадихме ръкавици, клещи и борбата започна...

Успяхме да махнем тежките висящи халки, там нямаше досег с тялото на кучето. Самата верига обаче ... Дори и да го хващахме здраво при допира с нея, той се дърпаше неистово и бягаше. Криеше се уплашен в някой ъгъл и сърчицето му така биеше, сякаш щеше да изскочи! Успокоявах го и пак...

 

Чу се приближаваща кола. Рошко се изплаши. Ние също. Ами ако е онзи кравар и си поиска кучето...Или някой с не добро отношение към животните... След малко размисъл поздравихме  човека, поговорихме с него, оказа се, че не е нито кравар, нито овчар и решихме да му се доверим. Споделихме историята на Рошко.Той изяви желание да помогне. Хвана кучето, малко по здраво и то заквича и се разпищя страшно, за ужаса му няма нужда да обяснявам. След още един два опита, установихме, че няма да се справим, веригата беше впита доста навътре. Трябваше ни упойка, лекар. Човекът ни предложи да ни закара в града с пригодената си за подобен терен, висока кола. Трима души плюс две кучета! Благодарим ти Вальо! Без твоята помощ нямаше да успеем да влачим Рошко 5 километра надолу! И не знам дали сте вярващи, но ако това не е Божа работа, Вальо да се появи там, точно в този момент?! Изобщо цялата история е наниз от ред щастливи за Рошко съвпадения и ...изпитния за нас...

Рошко, почти диво куче се качи удивително лесно в колата и се вози спокойно, сякаш го е правил и преди. Лашкахме се надолу като картофи в чувал по изровения път. На места мислех, че ще се обърнем!

Стигнахме в Копривщица, доволни и поуморени. Отидохме в двора на Нади, с кучетата, където пребивава и предвиденото за осиновяване, трето куче. Започна търсене на ветеринари и упойки. В града има 2 ветеринаря – специалист по козите и още един ... да речем по конете. Нито кабинет, нито препарати за кучета. А във всеки двор в Копривщица има куче...

Оставаше ни малко, за да махнем веригата, но най-болезнената част. Вальо каза, че най – близката ветеринарна клиника е в Панагюрище – на 45 километра, а денят преваляше... Обадихме се в клиниката и помолихме да ни изчакат, работеха до 18.30. Започна новото пътешествие на Рошко с друга кола, в друг град...Той сякаш разбираше, че е за добро и не се противеше, отново беше спокоен.

 

Лекарите в клиниката се оказаха компетентни, услужливи и любезни. Определиха възрастта на Рошко – 5 месеца. „Хубаво, овчарско куче! Гледай каква лапа! Ще стане голям. Почти са го съсипали тези!”  Освен опашката е отрязано и половината му ляво ухо! Упоиха го, махнаха ужасния уред на мъчението на Рошко, обработиха раните с всичко необходимо, за да не стане инфекция и зарастнат по-бързо. На места се беше откъснало месо... „Това куче колко болка е изтърпяло...” Само това каза възмутено единият лекар...

 

 

 

Върнахме се в Копривщица, горди и донякъде щастливи, но не и спокойни.

 

Ние трябваше да пътуваме за София, Нади за Германия след ден. Всички имаме кучета и не можем да го вземем. Рошко е малък, див и с наранявания, не може да се справи сам на улицата. Ще го нападат другите улични кучета. А за хората, да не говорим. Отношението към кучетата в малките градове и села е много често е подобно, като това към Рошко... Никой не го искаше, дори временно, звъняхме и в София. Нищо...

Рошко и в двора все още търсеше най-скритите ъгли, където да се крие...Лягаше и дишаше тежко...

 

 

Междувременно Нади беше започнала да търси хора, които да осиновят Рошко в Германия.

И намери!

Без Нади, Рошко щеше да остане на улицата, В Копривщица на произвола на съдбата...Не мога да ви опиша колко сме й благодарни и колко й се възхищавам как за два дни успя със замах да се справи с толкова сложна ситуация!

 Всеки малък успех обаче е свързан с още по-голямо предизвикателство. Нади трябва да пътува след ден с другото куче - Буба. Никой, с когото говорихме не иска да вземе Рошко дори срещу заплащане за 20 дни – месец...

Във вторник лекарят от Панагюрище дойде да вземе кръв за изследвания и да постави ваксина на кучето. Установи се, че има и рахит, от недохранване...

 

Накрая решихме, че не можем да оставим Рошко така, на улицата и ще направим всичко възможно той да замине за Германия вместо другото куче, което е голямо, и засега се справя на улицата.

В сряда сутринта на 02.08.2017. Рошко пристигна в София. В два часа вече беше излетял за Германия.  А вечерта вече беше в новия си дом, с новата си стопанка, която го нарича Балу и си играеше с първата си играчка – парцал. Спокоен и щастлив!

 

 

 

 

Разбира се всички плакахме, когато се разделяхме с Рошко, особено аз! Той стана част от нас...

Историята стана дълга, но повярвайте ми, дори спестих някои премеждия и подробности!

Независимо кой в какво вярва, Бог, съдбата или нещо друго, това стечение на обстоятелствата не е случайно. Да отидем точно ние на Хайдушки кладенец, точно в този ден. Нади да е в Копривщица с подготвен план за пътуване и осиновяване на друго куче. Точно този човек да се качи точно в този момент с джип до заслона. Да пуснат Рошко на летището...

От дивата природа за по-малко от три дни през Копривщица, Панагюрище, София, Рошко стигна до Франкфурт, Германия. Щастлив край! 

 

Щастлив за едни и малко тъжен за други: Буба, за сега остана без осиновители...Тя е социална и кротка, вероятно изоставено ловджийско куче, много близка или чистокръвна порода Курцхаар (Курцхаара или немски късокосмест птичар, е ловно куче, което е и перфектен домашен любимец. Красивият външен вид и интелигентността на кучетата от породата Курцхаар привлича от векове вниманието на хората към тях.)

Буба свикна да живее в двор с хора и се адаптира и привърза. Когато братовчедите ми си тръгваха с Рошко, Буба дълго тича след колата...Като по филмите, моментите, които най-много ме натъжават...

Ако някой хареса Буба и желае да я осинови, моля да пише в коментарите. Буба е здрава ваксинирана, обезпаразитена на около година, две. Моля, помогнете заедно да намерим дом на прекрасната и пренебрегната Буба заради спешно нуждаещият се от грижи Рошко- Балу!

 

Умишлено не коментирам отношението към Рошко, или липсата на такова,  но:                    

 

МОЛЯ ВИ, ХОРА, НЕ СЕ ОТНАСЯЙТЕ С НИКОЕ ЖИВО СЪЩЕСТВО ПО ПОДОБЕН НАЧИН! НИКОГА!

 

Автор: Ани Венкова


 

Коментари към "Невероятната история на Рошко – Балу!":
 
Copyright © 2010 BEU All rights reserved. | Colocation @ Sofia Data Center RSS BEU.bg