Винаги съм вярвала, че добрият човек не се определя от добрите си думи, а от делата си. Уви, животът ме научи, че добрините умират в мига, в който изречеш лоша дума. Никой не обича сприхавите хора, дори и да са помогнали на някой в труден момент. Истината е, че милата дума върши много по-големи чудеса и лекува много повече от всичко друго. Затова реших да ви споделя една история за силата на тези добри думи.
„Имало едно момиченце. Не знам как се получило така, но то не знаело нито една добра дума. Никога и никому не казвало "Моля!", "Благодаря!", "Здравей!". Всичко получавало с капризи и силен плач. И единственото, което можело да се чуе от него, било:
-Не искам! Няма пък! Не ми пипай куклата! Това е мое! Не си го давам! Махай се!
Но веднъж му се явил страшен-престрашен сън. Сънувало, че върви през неприветлив град и вижда около себе си само сиви къщи, а над тях намръщено небе със сиви облаци. Върви и не може да намери улицата и дома си и среща само едни сиви хора с намръщени, зли лица. Пита то един такъв сив човек:
-Къде е домът ми?
-Не зная - отвръща той.
-Къде е улицата ми? - пита друг
-Махай се! Не знам!
-Преведете ме през улицата! - през сълзи моли следващия.
А той, без да я погледне дори, се тросва:
-Не искам! Няма пък! Махай се!
Огледало се момиченцето наоколо и се уплашило - всичко, ама съвсем всичко било сиво: хората, къщите, дърветата. Даже градинките били със сива трева и сиви, повехнали цветя. Спряло до един магазин и се огледало във витрината. И то самото било сиво - сива рокля, сиви плитки, сиво лице - без усмивка и свежест. Заплакало момиченцето от страх, но никой не дошъл при него, никой не го пожалил и не го попитал защо плаче. И всичко това се случило, защото сивият цвят на безразличието бил завладял цялата улица. А ако превземе целия град, то всички хора в него ще станат със сиви, безразлични души.
Равнодушните жители вървели, без да обръщат внимание на никого, по своите сиви дела. И изведнъж момиченцето си спомнило думите на майка си:
-Добрите думи украсяват света и правят хората щастливи. А щастието им дарява радост и усмивки.
-Знам какво трябва да направя! - възкликнало момиченцето.
То се доближило до една сива старица, която стояла зад сива сергия до едни сиви храсти, усмихнало се и вежливо попитало:
-Добър ден! Дали не бихте могли да ми кажете, как да стигна до дома си?
И станало чудо! Пред очите на момиченцето сивата старица се превърнала в мила и усмихната баба, листата на храста позеленели, цветята станали разноцветни, а птичките по клончетата весело зачуруликали. Добрата баба упътила детето към дома му.
Момиченцето вървяло по улицата и се усмихвало на всички сиви хора, които срещало и те ставали радостни и добри. Защото топлата усмивка, която то им дарявало, стопляла сърцата им и правела всичко наоколо добро и красиво.
Оттогава, събуждайки се сутрин, момиченцето поздравява всички с "Добро утро!" И сънищата му станали цветни, дните щастливи, а хората, които среща по пътя си - добри и отзивчиви.
А може би не е било сън? Как мислите?„