Понякога искрено завиждам на мъжете. Но на истинските мъже! Тези, които знаят как да се наслаждават на своята привилегия да са част от по-силната половина на човечеството…
Завиждам им, че са се родили с пенис между краката и това, по дяволите, им дава толкова преимущества.
Завиждам им не защото съм роб на обществото. Не ми пука дали другите ще ме съдят или сочат с пръст, ако аз, с ясно съзнание, съм избрала път, който ме кара да се чувствам добре в кожата си. Завиждам им защото съм роб на женската си същност. Тя е толкова пропита в мен...
Не мога да се пречупя, не мога да мисля и действам като мъж! Не мога да правя секс без чувства, не мога да си разменя юмруци и обиди с приятелите си и после да пия на една маса с тях все едно нищо не е било, трудно ми е да бъда тук и сега, защото не мога да забравя, че е имало преди и не мога да спра да копнея за после…
Аз съм Скорпион. Ако питате астролозите, тайният копнеж на всяка жена Скорпион е да се беше родила мъж. И да притежава цялата емоционална свобода да изкара дивата си сексуална природа на показ. Ако питате мен, аз съм просто жена. И, като при всяка такава, някъде дълбоко и в моята душа е скрит онзи копнеж по вътрешната свобода. Свободата да бъда първична, доминираща, отдаващата се на порива от удоволствието… Без да ми пука, че ще нараня себе си или някой друг.
Сега някоя „силна” мацка може да ми се изсмее и да си каже, че тя владее тактиката да бъде мъж повече от всеки мъж. Добре! И аз познавам силни жени, и аз самата не веднъж съм била силна жена. Само че зад тази женска сила винаги е скрита една женска слабост! Допуснала си да бъдеш наранена и това те е направило боец…
Последния такъв пример го видях снощи в лицето на една страхотна жена. Тя знае как да си взема мъжете, които я кефят, знае как да ги постави в краката си, знае и как да си бъде самодостатъчна и да живее без онова трескаво очакване телефонът да звънне и това да бъде Той. Няма той, има само Тя… след като Той я заряза заради друга след цели 7 години връзка.
Не казвам, че мъжете не са слаби, че нямат чувства, че не се заключват в кръговрат от емоции… Само че те са програмирани да решават, да избират, да пръскат семето си. Само че на тях природата и обществото им е дало правото да бъдат вечните ергени. Или пък да са страхотна партия за, ако щеш, 100 години по-млада мацка от тях.
При жените е друго. Оставете обществото, което още ни сочи с пръст, ако не мислим за брак и бебета, щом сме чукнали 25. Че и след това. Но биологичният ни часовник тиктака и след 30 няма начин да не го чуваш все по-силно и по-силно, докато не започне да крещи: „Няма време!”...
Да, понякога завиждам на мъжете. Но само понякога. Защото да си истинска жена е изкуство и невероятна привилегия!
