„Хората са упорити, алогични и егоцентрични. Обичай ги, ВЪПРЕКИ ТОВА!
Правиш ли добро, ще те обвинят в егоизъм и задни мисли. Прави добро, ВЪПРЕКИ ТОВА!
Успееш ли, ще се сдобиеш с фалшиви приятели и истински врагове. Стреми се към успеха, ВЪПРЕКИ ТОВА!
Доброто, което правиш ще бъде забравено утре. Прави добро, ВЪПРЕКИ ТОВА!
Най-големите хора с най-велики идеи могат да бъдат убити от най-дребните хора с най-дребните съзнания. Не ограничавайте мислите си, ВЪПРЕКИ ТОВА!
Хората са благосклонни към губещите, но следват само победителите. Борете се за победените, ВЪПРЕКИ ТОВА!
Каквото си градил с години, може да се срине само за една нощ. Не спирай да градиш, ВЪПРЕКИ ТОВА!
Дай на света най-доброто от себе си и той ще те отритне. Дай му го, ВЪПРЕКИ ТОВА!“
Това е надпис, висящ на стената Шишу Баван, дом за деца в Калкута. Не е особено трогателен, даже е сладникав, но е истински...въпреки това!
Мисля си, защо разчитаме безпогрешно първата част от изреченията, а така и не стигаме до края? Защо вярваме, че с малко добро нищо няма да се промени? А малкото лошо по-малко ли вреди? Не мисля!
Така сме свикнали да вярваме, да се оправдаваме. Чакаме да се разболеем, за да се излекуваме, чакаме нещо да се счупи, за да го поправим. Чакаме щастието, което никога не идва, а не осъзнаваме, че просто трябва да предотвратим нещастието.
Чакаме любовта да ни открие, но къде е била тя преди Бог да създаде Адам и Ева? Истината е, че любовта не търси никого, защото може и сама. Ние сме тези, които не можем без нея, ние трябва да се размърдаме!
Докато чакаме, оправдаваме, разсъждаваме, отричаме, отчайваме... няма да проумеем, че дори полъхът от крилете на пеперуда в Ню Йорк, може да предизвика тайфун в Япония. Всяко нещо води до друго, не винаги добро, но въпреки това, ти си длъжен да опиташ!
