„- На какво ще играем?
- На семейство.
- Добре.
Толкова пъти сме чували и изричали тези думи, че едва ли се замисляме колко са верни. Ей тъй, по детски. Кратко и ясно. И всеки знае за какво става дума и мигновено се заема със задачите на ролята си – да наскубе листа от храстите и да започне да ги готви с камъчета, да отиде на чешмата да мие камиона, да завие куклата с носна кърпичка, да отиде до съседното дърво за покупки, да донесе една-две тухли и да напуска мозаечни пулчета в дупките. Идилия!
И ако играта не се получава заради разлика в интересите, никой не търси дълбоките корени на раздялата в родителите на другия. Възрастните нищо, нищо не разбират.
Не разбраха, че помежду си бяхме големи (на 4 и 5) и важни един за друг (ходехме хванати за ръце), бяхме младо семейство-колеги (френска забавачка), прекарвахме заедно свободното си време (играта в двора на читалището), хранехме се заедно (изяждахме си сандвичите до половината и си ги разменяхме). Децата всичко, всичко си знаят.
Веднъж при мадмоазел Иванова дойде един рошав мосю с фотоапарат и направи снимка на групата ни.
- Такааа... усмивки, усмивки, гледайте тук в точката, я тия две дечица дето се държат за ръцете да минат в средата ...
Ами, толкова ми трябваше. Преместих се от другата страна, възмутена че ни командват и за пръв път рязко бутнах топлата ръка. Снимката е запечатала възмущението ми до неговото въздържано притеснение. Класика!
Краят на учебната година ни раздели и никога повече не видях това момченце, нито го забравих. Не помня много от игрите и разговорите ни, но завинаги запомних какво е усещането, когато някой се държи с теб кавалерски. Като истински мъж с истинска жена.“
Попаднах на тази история в сайта detstvoto.net и сметнах за повече от нужно да ви я споделя. Не, защото е изключителна, а точно заради обратното. Всеки от нас е срещнал първата си любов, много преди да научи какво е целувка с език. А именно някъде между първа и втора група в детската градина.
Обикновено този персонаж е същият, който ни е уцелил с камък по главата или е изсипал кофичката с пясък отгоре ни. Дааа, от малки ни е заложено да си падаме по лошите момчета!
Тези детски спомени остават у нас завинаги. Защото са първите, защото са истински, защото са медът на дъното на чашата с мляко! А моментите, които преживяваме оттук натам, са просто балончета – вкусни, парещи, но никога толкова сладки!
