Хората имаме една особена потребност. Обичаме да идеализираме миналото. Понякога толкова силно, че забравяме да живеем в настоящето или по-точно – в реалността.
Защото, когато си влюбен във вчера, това си е чисто бягство от реалността. Всъщност, това не винаги е лошо. Когато ти е тъжно, няма по-добър начин да се усмихнеш от този да събудиш красив спомен от миналото.
Но, превръщайки се в спомени, случките, хората, емоциите имат уникалната способност да стават и по-привлекателни. Да изглеждат по-привлекателни, за да съм точна. И тогава? Тогава е много лесно да се пристрастиш към това, което е било преди и което никога повече няма да бъде.
Ето в това е проблемът. Да започнеш да изживяваш настоящето чрез миналото. Един от най-простите и най-показателните примери за това са нещастните връзки.
Всичко вече е свършило, хората са се променили, изчерпали са се един за друг, няма любов, понякога няма дори и приятелство… Останали са само навикът и споменът, че преди, той е бил такъв, тя е била такава, а двамата са били като двете половинки на едно цяло.
Обаче, сега? Сега вече нищо не е същото. Виждали сме го в празните погледи, които си разменят родителите ни. Ако се вгледаме, може и да го видим в собствените си връзки, които отдавна просто съществуват.
Страх от самотата ли е това или проклетият човешки порив да имаш всичко като по-рецепта – „идеалният” партньор, „идеалното” семейство, „идеалният” живот…
Или пък трябва да го наречем идея фикс?! Като историята на една приятелка, която след години отива на гости на бившето си гадже. И влизайки в стаята му, какво вижда? Себе си! Навсякъде – по стените, по шкафовете и рафтовете. Навсякъде е пълно само с нейни снимки.
Е, да – това е патологичен случай. Чиста лудост! Но не е ли лудост да се откажеш от това да живееш тук и сега? Та ако ще да се пренесеш в най-красивия спомен, та ако ще да е в името да запазиш нещо, което някога е било красиво и стойностно.
Ами направи го, но тогава никога не си позволявай да прогледнеш реалността в очите. Позволиш ли си го, ще видиш, че това, което някога е било безценно, сега не струва и пет пари. И главният виновник за това си ти. Защото не си имал смелостта да видиш нещата такива, каквито са, тогава, когато е трябвало.
