Животът е скапан, всички са долни лъжци и лицемери, никой не заслужава уважението ми, няма жена, която да си струва нервите ми, няма мъж, който да става за нещо повече от секс... Това, мили приятели, не е реалният живот, а отровното отражение в очите на безпричинно злобните хора.
Не знам дали са комплекси, неосъзнати и непризнати психически травми, лошо възпитание или нещо друго, но съм почти убедена, че чумата не е изчезнала. Просто се е видоизменила в диагнозата „Злобар“.
Заразените днес са толкова много, че когато някой се държи любезно, ние го приемаме като свалка.
И по този повод, ще ви споделя една приказка от Хорхе Букай за яростта и тъгата. Защото, приятели, тези двечките, почивка нямат, но бавно и мъчително разяждат!
„В едно вълшебно царство, имало някога чудно красиво езеро. В прозрачните му и чисти води плували риби във всички цветове на дъгата. А на повърхността му се отразявали всички нюанси на зеленото...
До тази приказно красива лагуна стигнали Тъгата и Яростта, за да се изкъпят заедно. Двете съблекли роклите си и влезли голи във водата. Яростта, която бързала (Яростта винаги бърза) се изкъпала на бърза ръка - и тя не знаела защо бърза толкова - и още по-бързо излязла от водата...
Но Яростта е сляпа или поне не различава ясно действителността. И така, гола и припряна, излязла от водата и облякла първата рокля, която намерила. Не забелязала обаче, че роклята не била нейната, а на Тъгата. И така облечена като Тъгата, Яростта си тръгнала...
Много спокойна и невъзмутима, както винаги склонна да остане на мястото, на което се намира, Тъгата приключила с къпането си и без въобще да бърза - или по-точно, без да съзнава, че времето минава - излязла от езерото бавно и лениво. На брега установила, че дрехите й ги няма...
Както всички знаем, ако има нещо, което Тъгата не обича, то е собствената й голота. Така че, облякла единствената дреха, която намерила край езерото и която принадлежала на Яростта...
Разказват, че оттогава насам, ние хората често се срещаме с Яростта - сляпа, жестока, страховита и ядосана. Но ако си дадем време да се вгледаме по-внимателно разбираме, че Яростта която виждаме е само маска. И под дрехата й всъщност се крие Тъгата... “
