Докторе, чувствам се като лузър! Всяка вечер, по едно и също време. Обикновено ми се случва около 19ч., когато се натъпквам в седмицата наравно с обичайните заподозрени – леопардови мадами с прическа тип телевизор и хипнотизирани погледи, вперени в смартфоните си. Чувствам се като лузър, не само защото моят телефон не е смарт, а и защото въпреки телевизорите наоколо, един филм не мога да си пусна.
Проблемът обаче не е в това, че се чувствам като лузър, а в това, че май страдам от някакъв вид изостаналост. Можеш ли да си представиш, докторе, никога не съм си купувала нещо на лизинг, не съм теглила кредит за телефон и дори сега не ти пиша от смартфона, като всички нормални хора?!
Напоследък все по-често ме спохождат и суитивни мисли, особено в моментите, когато колегите ми ме обявят за пълен дебил, понеже така и не успях да се зарибя по онази игра, в която разтягаш и мачкаш някакво виртуално лайно.
Докторе, аз ли нещо не съм в ред или Оруел е бил прав: “Ако чувстваш, че си струва да запазиш човешкото в себе си, дори това да ти носи беда, значи си победил.”?
Не искам да нося баркод, по който да ме различават от останалите жени. Не искам да съм продукт на силиконовата фабрика. Не искам да си отглеждам виртуално лайно, не искам животът ми да зависи от едно зарядно... Не искам причина за безсънията ми да са мислите, откъде да намеря 2 бона за новия iPhone.
Не искам да съм част от това общество на смартфони и стюпидхора, които живеят, за да публикуват бърканите си яйца във Facebook и чието дневно щастие зависи от броя Like-ове под омлета ми.
Не искам нищо от това! Защото, докторе, може и да съм луда или изостанала, но един мъдър Човек някога беше казал: „Колкото повече се превръщаме в свръхчовеци, толкова по-безчовечни ставаме!” и колкото повече поумняват телефоните, толкова по-оглупяваме ние.
Не ти искам нито диагнозата, нито лечението, докторе, защото на мен ми е добре и така – с въздух, храна, любов и... червена и зелена слушалка! За останалото не се хабя, така и така догодина ще излезе друга версия!
