Тази Коледа реших да напиша писмо. Не на рекламния продукт на Кока Кола – Дядо Коледа, нито на спрягания за комунист Дядо Мраз. Пиша писмо на теб, Господи. Извинявай, че те наричам Господ, защото аз молитви не знам, не съм чела Библията и дори не вярвам в църквата като институция още преди митрополитите да подкарат Линкълни. Извинявай, че те наричам Господ, защото ти не си онзи Господ, който прилича на GP, заради това, че пред „кабинетите” и на двамата чакат хиляди изстрадали хорица. Ти не си онзи Господ, на който всички палят свещ в храма, защото прости ми, Боже, но не мога да приема за свещено, място, което има каса и работно време. За мен ти си онзи Бог, който е последната надежда. Знам, че ти нямаш работно време, нито ще ми се разсърдиш, че не съм си купила свещ.
Никога досега не съм ти писала, защото винаги съм смятала, че човек трябва да разчита на собствените си сили, а не на небесните. Но как да ти обясня, Боже? Живея в държава, която спешно се нуждае от чудо. За да ме разбереш най-добре ще спра с обясненията и ще ти разкажа една истинска история.
15-годишният Марио играе на двора в дома за деца лишени от родителски грижи в Белоградчик, където е оставен от родителите си, заедно с тримата си братя. Изведнъж Марио чува викове за помощ. Не мисли, не чака, а хуква от дома без разрешение и тича с всички сили към скалите, откъдето идват виковете. Там заварва две момчета. Те плачат и сочат към пропастта. Марио поглежда надолу и вижда, че между две скали е паднало дете с окървавена глава. Той се спуска, грабва детето и го мята на гърба си. След това с крака и ръце, опрени в стените на двете скали, се изкачва и спасява 8-годишния Мишо. Понася го на ръце към града. Тъй като Марио няма мобилен телефон, за да се обади за помощ, той спира кола на пътя и моли детето да бъде откарано в болница.
Този Марио, Господи, е момче, чиято фамилия няма никаква стойност. Майка му се сети за него, чак когато стотици българи започнаха да му изпращат подаръци и пари, заради героичната му постъпка. Тогава тя се сети, че има син. Но неговата истинска майка е България, а ти, Господи, си негов баща! И тъй като България е многодетна, безотговорна, с уродлива физиономия и душа, социално слаба майка, на Марио му оставаш само Ти! Ти си единствената му надежда, единственият му родител. Ти си този, който трябва да съдиш тази майка, че е изоставила Марио и неговите 7000 братя и сестри и ги е обрекла на живот без бъдеще. Ти си този, който трябва сега да създаде чудо и да помогне на тези деца. Защото те са твоите истински герои!
Страшно е, Господи! Страшно е, защото в тази държава хората ръкопляскат на една съвсем обикновена и нормална човешка постъпка. Можеш ли да си представиш докъде стигнахме? Страшно е, защото ни натрапват за герои, едни същества, които режат ленти и приличат на разгонени горили. Страшно е, защото докато тези псевдо герои се тупат в гърдите и настояват за благодарност от лъскавите си автомобили, истински достойните, живеят без фамилия и се радват, ако някой им подари чифт бутонки. Страшно е, защото домовете, в които живеят всичките тези деца, се намират в горите, където автобус минава веднъж дневно. Построени са там, по времето на един режим, чиято единствена цел е била да ги скрие, за да не уронват светлия лик на социалистическия българин. Страшно е, защото днес нашите истински герои са невидими деца, обречени да станат престъпници, а истинските престъпници станаха герои!
Време е, Господи, да удариш с юмрук по масата, да зашлевиш шавар на майката България и да се погрижиш за бъдещето на своите чисти и неомърсени бойци! Защото, докато красотата си слага силикон, само добротата може да спаси света. Амин.
