Декември е месецът на обещанията. Времето, в което си правим равносметка за изминалите 365 дни и поставяме началото на Новогодишния си план, за да станем по-богати и по-щастливи. Обещаваме си да започнем нова диета, с която най-накрая да постигнем мечтаната фигура, да спрем цигарите или да израстнем професионално. Но между нас има много жени, за които това е времето, през което ще вложат всичките си мисли и усилия, не в идеалистично плануване, а в стремеж към съвършенство, чрез което да избегнат поредния шамар.
Спрямо статистическите данни от 2011 година, България е населена от малко над 7 мил. и 300 хиляди души. 51.3% от тях са жени. А всяка четвърта българка е жертва или е била жертва на домашно насилие. Ако оставим настрана статистиката, различните дефиниции, като икономическо, психическо, физическо и сексуално насилие, и се опитаме да погледнем в очите им, ще видим болката, страха и пълната абдикация на обществото ни.
Въпреки, че тук са се изпели много песни за красотата на жената и обичта към нея, днес е по-прието да я удариш, насилиш, нагрубиш или нараниш, отколкото да я уважаваш. Убеден в твърдението, че мръсните ризи не се показват наяве, всеки насилник смело крещи, плаши и удря майката на детето си до припадък. Съседите стоят тихо, мислейки, че ако оглушеят в този момент, това няма да се случи с тях, а родителите ни повтарят мантрата, че: „Не е добре да си дете на разведени родители”.
А добре ли е да си дете, израснало в дом с омраза и подчинение, където майка ти се е превърнала от борбена принцеса, в пребледнял призрак?!
Мили момичета, откакто сме членка на Европейския съюз, вече имаме закони и организации като „Български хелзински комитет” и „Български център за джендър изследвания”, където ще ви подадат ръка и ще помогнат в желанието ви, да се защитите. Но никой закон или неправителствена организация, няма да успее да изкорени, насажданото у вас подчинение, ако вие не намерите сили да се изправите срещу него.
Знам, че това решение е трудно и бидейки някога една от вас, пет години събирах сили да се взема в ръце и да остана сама. Бях изплашена, живеех с мисълта, че така е редно и че, ако мълча, това повече няма да ми се случи. Но то се случваше отново и отново, докато накрая не знаех коя съм. За мое щастие, срещнах хора, които ми върнаха вярата и ми вдъхнаха сили да защитя собственото си аз. И тогава, когато осъдих мизерния насилник, осъзнах, че не просто съм го носила на гърба си, а съм му позволила да открадне пет години от живота ми.
Всеки нов ден откривах себе си, работех плачейки, промих душата си и се заобичах. Такава, каквато съм! Несъвършена, емоционална и истинска.
Знам, ще намерите милион аргументи, за да ме оборите, но замислете се дали не убеждавате самите вас? Ако напишете всичките си оправдания и ги прочетете на сутринта, след поредният нощен побой, ще установите, че само се залъгвате. Че сте жертви в собственият си дом, осъдили себе си, много преди първият удар. Защото домашното насилие, не започва с шамара, то завършва с него. Когато се е стигнало до там, насилникът ви е изолирал от целия свят, отнел е самоуважението ви и господства над личноста ви. А по-лошото е, че нищо от това няма да се промени, докато вие не го спрете!
И ако наистина е вярно твърдението на Боб Муурхед, че: „Животът не се мери в броя на вдишванията и издишванията, които правим, а с моментите, които спират дъха ни”, нека за Нова Година да си пожелаем, той никога повече да не спира от страх!
