Наскоро попаднах на следните думи: „Силен е онзи, който се смее, докато сърцето му плаче”.
Глупости! Казва ви го човек, който много добре го умее това. Да се усмихваш, докато вътре в теб всичко е свито, да демонстрираш щастие, докато пред себе си виждаш само тъмнина… Мислите ли наистина, че това е сила?
Не, не е. И знаете ли защо? Защото заключените емоции винаги късат оковите – рано или късно. Неизбежно е. Но ако не си им дал свобода, тогава, когато е трябвало, те се изливат вътре в душата ти.
Болката не си отива, отчаянието не изчезва, даже напротив. Те те поглъщат. Защото нямаш смелостта да ги изразиш и да заявиш пред другите, пред света и най-вече пред себе си какво, по дяволите, не ти е наред! От какво всъщност имаш нужда.
Повярвайте, емоциите и чувствата ни жадуват свобода. И те не прощават на този, който няма силата да им я даде. Те са жестоки и пред тях предразсъдъците и страховете не се броят за смекчаващи вината обстоятелства. А най-тъжното е, че присъдата си я даваме сами.
Мислиш си, че когато някой те е наранил, а ти се усмихваш и се държиш така, сякаш не си обиден, това е благородство? Мислиш си, че когато обичаш, но демонстрираш безразличие, това е разумният начин да избегнеш болката и разочарованието? Мислиш си, че когато ти е тъжно, но излезеш и се „забавляваш”, ще победиш мъката…
Ами, продължавай да си го мислиш! Но всичко това се нарича просто бягство от себе си. А от това по-голяма слабост, има ли?