Една легенда гласи, че някога българска мома от село Дядовци отишла на Дяволския мост, с намерение да се хвърли от него и по този начин да се спаси от преследващите я турци. Когато стигнали моста обаче, конниците внезапно побегнали в обратната посока, сигурни, че са видели Сатаната. Оттогава хората вярват, че рогатият, незнайна защо, е спасил тази девойка и е оставил завинаги отпечатъка си върху моста.
Днес село Дядовци е напълно изоставено. В него са останали само духовете на някогашните ни предци, развалините на къщите им и... тази легенда.
Тъжно е, но повече е срамно, защото, приятели, това е съдбата на повече от 200 български села. Хората, които коваха историята ни, които някогашните душмани набучваха на кол, но които устискаха и благодарение на които днес съществуваме, лежат някъде под тази земя, а над гробовете им няма надгробни плочи. Има само трева и бурени. Вече не си спомняме нищо за прабабите и прадядовците ни. Колко от вас могат да се похвалят с голямо родословно дърво? Колко от вас знаят нещо повече от името на своя прапрадядо?
Със същата сила изчезват и рудниците ни, църквите ни и хижите ни, а родните ни градове все повече приличат на Припят – тъжни, сиви, пусти, с все по малко светещи прозорци.
Днес, ние сме информирани, образовани, наричаме се граждани на света, устремени сме към бъдещето... Но истината е, че сме дърво без корен. А дървото без корени... изсъхва. Защото, приятели, днес изчезват села, но съвсем скоро ще започнат за изчезват градове, а с тях и цели родове. Да, вярно, историята е просто минало, но всички знаем, че народ без минало, няма бъдеще.
