Проблемът на нас, жените, ни е, че все търсим Принца. Коя го иска на бял кон, коя в бяло „Бентли”… Важното е, че го искаме. Дори и да не си го признаваме.
А когато животът ни предлага само жабата, решаваме, че ако я задушим с целувки и „любов”, все някога ще я накараме да се преобрази. И приказката ще има щастлив край.
Майчински инстинкт, заблуда, отчаян оптимизъм? Наречете го както искате, но работата е там, че жабите са си жаби и от тях не стават никакви принцове! Ако ще цял живот да им редим „вълшебни” думи на главата, да им размахваме „вълшебен” пръст пред носа или просто да вярваме във „вълшебството”.
А най-забавното е, когато си мислим, че го правим от любов! Е, как можеш да обичаш някого, ако искаш той да е друг? Абсурдно е. Тогава си оставаш просто момичето, влюбено в една илюзия или в най-добрия случай - в самата любов.
А истината е така проста! Не, не съм я открила аз. Искаше ми се. Не съм живяла достатъчно обаче, за да спра да вярвам във „вълшебството”. Но думите, които една възрастна дама ми каза, никога няма да ги забравя: „Когато обичаш някого истински, няма да се стремиш да го променяш. Ще се стремиш да разбереш какви са недостатъците му. И ако той е твоят човек, ще можеш да ги приемеш”.
Факт! Не сме безгрешни. И няма идеални принцове. Нито принцеси. Затова никой няма право да променя другия, имаме право да променяме само себе си. На другите можем да помогнем да израснат, да бъдем до тях, когато искат да израстват. Но само, ако първо ги приемем такива, каквото са – и добри, и лоши.
