Когато си на 20 рушиш стени и издигаш кули. Мечтите ти са синоним на целите ти и за нищо на света не можеш да повярваш в невъзможното. Търсиш най-доброто за себе и си сигурен, че ще го познаеш веднага, щом го видиш. Но хората казват, че с възрастта желанията изчезват. Дали помъдряваш или те настига отчаянието? Не знам! Но реших да ви споделя една история...
„„С възрастта желанията изчезват“ – ми каза мъдрата ми свекърва. Но аз бях на деветнадесет и не и повярвах.
На двадесет и две все още ми се искаше сутрин да виждам рози до леглото с капчици роса по бархетните листенца.
На двадесет и осем все още се опитвах да променя нещо в секса в семейното ложе, установявайки че целувките ми се раждат от инерцията.
На тридесет прекроявах личния си живот.
На тридесет и две нарекох дъщеря си Лиза и и купих кукла Барби – мечтата от моето детство.
На тридесет и пет все още се надявах да стана вицепрезидент на банка.
А на тридесет и осем проумях, че мястото на главен счетоводител е подарък от небесата.
На четиридесет и пет получих палто от норка и със сухи устни целунах мъжа си по небръснатата буза.
На четиридесет и шест за пръв път видях Венеция и направих всичко на всичко дванадесет снимки.
На петдесет случайно срещнах любовник с двадесетгодишна давност, погледнах посивялата му и олисяла глава и неловко прикрих дланите си, върху които времето беше сложило своя печат.
Когато станах на петдесет и две отново излязоха на мода ботушите, по които си припадах, когато бях на осемнадесет, но болките в краката не ми позволиха да се изфукам с тях.
На петдесет и четири казах на дъщеря си: „С възрастта желанията изчезват!“, но тя не ми повярва.“
Диана Балико
