Знаете какво се случва по бензиностанциите около 9ч. сутринта. Нещо средно между сбирка на футболни запалянковци и опашка пред пенсионното, само че с повече бързане. По принцип посещавам тези места след като раздадат пенсиите и мача свърши, но вчера зареждането беше неизбежно.
Влязох и се наредих търпеливо. Пред мен един господин беше паркирал колата си напряко между двете колонки. Премигнах му с фаровете, но той беше толкова отнесен да размахва ръце, докато говори по телефона, че изобщо не ме отрази. Направих най-логичното – заобиколих го.
Още не си бях свалила колана, когато усетих нечовешки трус. Викам си: „Нещо гръмна!“ . Като типична жена, обзета от паника, посегнах към дръжката на вратата с ясното намерение да бягам. В този момент обаче, осъзнах, че гърмежите идват от задното ми стъкло. Господинът, които беше твърде отнесен да отрази сигналите ми, явно вече беше приключил с разговора и яростно блъскаше с палка в стъклото ми. „К`ва си ти ма? Кой ти каза, че можеш да ми отнемаш реда, овцо заспала!“ - пищеше обезумял той. Какъв ред, за Бога, та той дори не си беше избрал колонка! Оказа се, че човекът е застанал така, за да може да прихване първата, която се освободи. Хитро! Но типично по нашенски – нагло! В този момент се сетих за великата българска сентенция: „И сам да съм в трамвая, пак ще се блъскам“.
Марко Семов беше казал: „И блъскането и празният трамвай са част от нашето чувство за себедоказване. Част от нашата грешна представа за мъжество“. В опитите си да докажем, че не сме някакви балами, ние сме готови да смачкаме всичко живо по пътя си.
Ако по време на робството най-популярната мисъл е била: „Напред не избързвай, назад не изоставай, по средата калабалък не прави!“, то днес нещата са залитнали в другата крайност. Сега е изключително важно да направим впечатление, макар и лошо. Просто трябва да ни запомнят. А ако успеем и да разревем някой, още по-добре. Какъв по хубав старт на деня, от това да знаем, че сме доказали надмощието си? Дори да е пред дете. Важното е, че сме се изрепчили!
Ние, българите, сме единни и толерантни един към друг, само когато ножът опре в кокала. Затова по време на избори, едни отиват на лов, други за риба и после псуват, че някой ги е направил на маймуни. Това е истината – обожаваме да псуваме! На думи сме велики, но и прецаканите все сме си ние.
Чудя се, дали има друго племе, което толкова много да не обича себе си? И в стремежа си да се докажем, наричаме недостатъците си „достойнства“. Истината обаче е, че няма нищо достойно нито в цветните псувни, нито в тропането по масата, нито в изтрезняването с бира.
Не знам дали този бабаитлък е начин да отмием срама, че някога сме били покорна рая. Но на мен ми се струва, че ако върху един комплекс наслагваш друг, най-много накрая да те смачка някой по-голям в трамвая, наречен „Живот“.
