Като малка бях влюбена до полуда в своя прозорец към света, или иначе казано – телевизор „Велико Търново 84“. Той ме научи на всичко. Научи ме да мечтая, да обичам, да имитирам припадъци, да плача, както трябва и да вярвам в недоизказаните връзки.
И така неусетно, живееща отнесена от вихъра, във въображаема ферма, където птиците умират сами, аз открих себе си. Нахална, но чувствителна отвътре, самоуверена и винаги намираща решение на проблемите.
А когато Джон Траволта и Патрик Суейзи се появиха на чисто новото ми домашно видео, разбрах и какъв ще е мъжът до мен.
После обаче, Клеър Дейнс и Леонардо Ди Каприо ми казаха, че любовта може и да боли, но винаги трябва да си готов да умреш за нея. Слава богу, моята отрова се оказа витамин С и единствените последици от саможертвата ми бяха различна на цвят урина. Скъпият ми Ромео пък, порасна и му излязоха пъпки. Тогава осъзнах, че Велико Търново 84 изкривява образа на любовта... и като цяло всички образи.
За съжаление не можах да устоя на примера на Делфин от „Лоша компания“, затова още пуша като луда. Добре, че поне вече не карам момчетата да горят чиновете в класните стаи, за да ми докажат колко ме обичат.
Така улисана да трансплантирам чужди герои в себе си, не разбрах кога истинското ми Аз е останало без глас, докато моли за свободата си.
Едно е ясно, животът и филмите си приличат само по бързината на кадрите и от части по декорите. Но героите, сюжетът и озвучаването, те са съвсем различни. Затова когато натиснем червеното копче, най-добре да оставим идолите си да почиват и да бъдем самите себе си.
