1. Не искам да съм част от едно гражданско общество, което крещи „Оставка“, но на изборите не гласува, защото видиш ли, всички партии били еднакви и гласът му нямало да промени нещата. Това е парадоксално смешно – хем вярваш, че има смисъл да си на площада, хем когато нещата опрат до теб, смяташ, че нищо няма да промениш. Всъщност не, това е шизофрения!
2. Не искам да съм част от гражданско общество, което се мъчи да подреди хаотичните си желания в остроумни лозунги.
3. Не искам да съм част от гражданско общество, което довчера използваше думите „Турци сте!“ като обида. Добре че беше писмото на оная мръсна туркиня, че да се светнат някои хора.
4. Не искам да съм част от гражданско общество, което предпочита да жонглира с три – четири партии, като ги сменя през месец, вместо да си избере една и да я натиска до дупка да работи за него.
5. Не искам да съм част от гражданско общество, което си е играло две денонощия да мъдри поредния си гениален плакат, вместо през това време да попрочете малко как и кой може да извърши така желаните от него реформи. И да настоява за тях пред него.
6. Не искам да съм част от тази маса. Предпочитам да вися от покривите и да спасявам котки, заедно с истинското гражданско общество. Онова, което знае, че промяната идва от будните хора, от малките капки, които ще направят океан (Гражданско общество). Обратният вариант си е чист потоп, какъвто вече 35 дена гледаме от площада.
7. И не пия кафе, още повече ако не знам кой черпи.
8. И моля ви, спрете се малко с тия оставки! Поне ги разредете на една година, защото аз трябва да стана рано в деня на изборите и да вземе тежко решение... Защото съм от онзи малък процент, който наистина е приел присърце крещяното от вас „Дела трябват, а не думи!“
Сигурно ще кажете „Ама аз гласувах!“. Може, но изборите за кмет във Варна (градът, от който тръгна всичко през февруари) са достатъчно показателни. Изборите през май също! Днес искаме оставка, а утре, когато ни я дадат какво? По всичко личи, че пак ще искаме оставка.
Ако продължаваме така, много скоро ще станем като гърците. Ще протестираме всеки ден и единствените, които ще ни обръщат внимание ще са таксиметровите шофьори, проверяващи къде и кога има блокада. Протестите ни ще бъдат ефективни, чак когато станат наистина осъзнати, но и периодични. Не ежедневие и или градски събор, кафене, закуска и каквото и да е от сорта. Протестите ни ще променят нещо, чак когато ние променим това нещо. Защото промяната трябва да дойде първо от самите хора, които след това да направят гражданско общество, а не да чакаме гражданското общество да ни направи хора.
И самият факт, че не си пасувам, а имам смелостта и честността да изразя гласно мнението си, трябва да ви говори, че не си мишкувам вкъщи, докато вие викате на площада. И аз искам и се боря за промяна, но тя няма да дойде с една, пет или десет оставки и поредната подмяна. Тоя филм вече сме го гледали. Алтернативата не е нито в БСП, нито в ГЕРБ, нито в която и да е партия. Алтернативата не е в предсрочни избори през два месеца. Алтернативата не и в някоя новоизлюпила се партия или лидер. И тоя филм вече сме го гледали...Тя е в нас самите. Онези горе са само инструментите на тази алтернатива. Или поне е време да ги превърнем в такива.
П.П. Не, не познахте. Не съм гласувала за БСП, нито за ГЕРБ, не съм туркиня, нито комунистка и мисля, че Волен е за лудницата! Просто ми е ясно, че когато промяната не може да падне от небето, ние трябва да си я направим.
