„Какво ли ще стане? Как ли ще свърши всичко?” – задавали ли сте си подобни въпроси?
Винаги се питаме за бъдещето. Понякога дори не осъзнаваме как мислите ни започват да живеят напред във времето, вместо да са с нас. Тук и сега. Слагаме граници на какво ли не - любовта, успеха, кариерата, щастието…
Ако се чувстваме лудо влюбени, в съзнанието ни се промъква онзи страх, че всичко ще свърши, че ще останем наранени. И се дистанцираме, за да се предпазим от бъдещето. Ако успехът започне да ни връхлита, започва да ни гризе съмнението за това кога ли нещо ще се обърка. И се разколебаваме, защото се страхуваме от бъдещето. Ако напредваме в кариерата, решаваме, че все някога стъпалата нагоре ще свършат. И губим мотивация да се развиваме, защото не вярваме в бъдещето.
Когато се чувстваме щастливи? Обзема ни страх, че нещо лошо ще се случи. Защото в приказките може и да се казва, че за добрите герои всичко свършва добре, но реалният живот ни е показвал как и на добрите хора им се случват кофти неща. И спираме да се радваме, защото ни е страх от бъдещето!
Да, знам, че казвам нещата твърде крайно. Те никога не са просто черно или бели. Но не ми казвайте, че страхът не живее в нас. Той е част от нас. Понякога се прокрадва в мислите ни за секунди и изчезва, друг път се настанява трайно и ни спира. Индивидуално е. Но е човешко.
И животът е такъв. Да, понякога е гаден, но друг път е прекрасен. Всъщност, в повечето случаи. Той не предлага гаранции, нито застраховки срещу щети, но пък предлага тръпката да рискуваш и да тръгнеш по пътя му.
Никога не знаеш кого ще срещнеш по него, колко алтернативни пътища ще видиш или пък на колко кръстопътя ще се спреш и ще трябва да решиш накъде да поемеш… И това му е най-хубавото. Изненадите! А и както е казал един мъдрец – в крайна сметка важна е не целта, а пътят.
Така че, защо ни е да мислим за утре, когато имаме ДНЕС?
