Ако искате ме наречете родоизменник, но не мога да приема, че изтрезняването с бира е достойнство! Нито, че красотата се измерва с редове изкуствени букли, мигли и „нацупени“ устни. Не вярвам и, че всички други нации са тъпи, а ние – най-умните. Не вярвам, че сме бедни, защото все някой ни краде, а ние нямаме никаква вина. Не вярвам и, че сме толкова кадърни, за колкото се пишем, нито толерантни, нито милосърдни, нито широко скроени... Отдавна не вярвам, че сме и единен народ.
Днес обикалях 30 минути с колата си, за да намеря къде да паркирам. И докато дланите ми се потяха върху волана, псувах управляващите, провинциалистите, строителните предприемачи и всичко живо, което ми дойдеше на ум. Накрая направих най-логичното, паркирах където намерих – на зелена площ. Едно момиче с куче, се разкрещя, че нямам право да спирам там. Точно нея чаках цяла сутрин. Излях си, каквото имах да си изливам.
Сега я издирвам, за да й кажа само две думи: „Мацка, извинявай, че си показах българския манталитет!“
Кога станах точно това, което винаги съм мразела? Дали всекидневният ми сблъсък с озлобени, недоволни, криви хора, превърна и мен в изрод? Въпреки, че оправдания колкото искаш или в мен просто е заложен националният обичай „Другите са виновни“.
Истината е, че колкото и да се стараем да не бъдем лоши хора, да изкореним грозното от себе си, да се абстрахираме от абсурдите, в които живеем, те са пропити в нас. И най-доброто, което можем да направим е поне да кажем: „Извинявай!“ А аз, ви поздравявам със следния текст.
„Приятели мои, спътници мои, горко на народ, който е пълен с вярвания и празен откъм вяра.
Горко на народ, който се облича с дреха, неизтъкана от него, яде хляб, непожънат от него, и пие вино, неизцедено от неговата собствена преса.
Горко на народ, който приветства побойника като герои и смята блестящия завоевател за щедър.
Горко на народ, който насън презира някоя страст, а наяве и робува.
Горко на народ, който издига глас само когато крачи в погребална процесия, гордее се само с руините си и се съпротивява само когато вратът му е поставен между меча и дръвника.
Горко на народ, чиито държавници са лисици, философите му са фокусници, а изкуството му е изкуство на кърпежа и подражанието.
Горко на народ, който посреща своя нов водач с фанфари, а го изпраща с пищялки, само за да посрещне друг отново с фанфари.
Горко на народ, чиито мъдреци са онемели с годините, а силните му мъже са още в люлката.
Горко на народ, разделен на части, всяка от които си въобразява, че е народ.“
Из “Градината на Пророка” – Джубран Халил Джубран
