Откакто сериалът „Сексът и Градът” зарази света, се изписаха един тон подобни книги, статии и вицове. По нашите ширини, световно известният сериал се мултиплицира в безумни реклами, седмични предавания и не дотам авторски рубрики. Сякаш всичко за живота на независимите българки, беше изказано в 94 епизода и два пълнометражни филма. Но дали е така?
Тук в България нещата са много различни от тези в Ню Йорк. Тузарите ни, в повечето случаи, не са галантни банкери, а съмнителни бизнесмени. Журналистките ала Кари, не само, че не могат да си позволят чифт „Джими Чу”, завеждайки любопитна рубрика в ежедневник, а дори честичко се обличат от Second Hand магазините. Дамите като Шарлот отдавна за избягали зад граница, българската Миранда в повечето случаи е омъжена от втори курс адвокатка. А Саманта се е клонирала в множество хвърчащи полуголи из чалготеките Самантички, които не търсят поредното маркетинг предизвикателство, а празноглав чичко с ланец.
Но това, че в една от първите Европейски държави, няма абсолютни копия на четирите секси приятелки, не означава, че няма независими жени. Просто ние не сме добре измислени рекламни продукти, обути с най-висок клас брандове и опаковани в заучени фрази. Ние сме истински, преливащи от енергия работещи момичета, влюбени в живота и свободата си.
Независимите български жени, не са блестящи представителки на консуматорско общество, а горди създания, търсещи щастие и бягащи от балканските устои. Съчетаваме в себе си части от Кари, Шарлот, Миранда и Саманта. Работим по дванадесет часа, за да се изкачим до пиедестала на собственото си самочувствие и в никакъв случай, не сме съвършени. Налага ни се да сме прекалено образовани и не търсим млади петролни магнати.
Често строим стени във взаимоотношенията си и изгубени в собствените си страхове, отхвърляме почти всяка проява на топлина и искреност. Да и ние искаме да сме обичани, но не заради начина по който изглеждаме, а заради това, което носим в душите си. И толкова пъти сме го повтаряли, че когато онази тръпка от преди 10 години, причинявала някога пеперуди в стомаха ни и смесени чувства, случайно ни срещне, ние разбиваме с един замах цялото му уважение към нас, канейки го на спонтанен секс. Убедени във факта, че той никога няма да се превърне в поредния трофей, арогантно го прогонваме, за да се скрием в топлата си черупка с чаша червено вино.
Срещайки ежедневно празните погледи на младите работохолици, за пореден път сме се изплашили от идеята, че това може и да е нашата половинка. Отново играем на сигурно и рецитираме на ум, еманципирания стих, докато не се убедним, че това е така:
„Напълно съм си достатъчна.
Боже, благодаря ти за волята
да избера самотата си,
и да загърбя говоренето...”
Защото ние винаги ще бъдем силни, усмихнати и независими!
Но дали тези ни качества са необходимо и достатъчно условие, за да сме щастливи?
