Още от началните класове в училище ни учат, че хората сме най-съвършените животни. Първо мислим, пресмятаме, премисляме и чак тогава действаме. Изобретяваме, разрушаваме, строим, но ние никога няма да полетим... като птиците. Онези, простите животни. Никога няма да оставим мечтите ни да диктуват, защото сме реалисти. И точно, защото сме реалисти, бавно гаснем в живот по навик.
Ерих Фром е казал: „Колкото повече се превръщаме в свръхчовеци, толкова по-безчовечни ставаме“. Да, може да имаме сложни машини и мащабни сгради, но нямаме мечти, тях отдавна ги програмирахме. Съзнанието ни е заето единствено със сметките за тока, обзавеждането на дома, възпитанието на децата и храната за кучето. И дотук!
Това не е живот, а коловоз, от който няма излизане!
Винаги съм била упреквана за това, че не следвам примера на стадото. Не се омъжвам, не работя това, което е доходоносно, не готвя всеки ден, защото просто „така трябва“. Е, приятели, аз не съм бунтар, нито хейтър, нито еманципирана, самовлюбена, самотна, стара мома. Аз съм си аз, имам си своите релси, но обичам и да криввам от пътя. Защото предпочитам да съм щастлива, отколкото винаги права.
Все ми е тая дали ме мислят за луда, когато поздравявам птиците. Това ме кара да се усмихвам, макар и да не се вписва в кодекса „така трябва“. Всъщност кой определя какво трябва и как трябва? Бог ли? Сори, но аз не вярвам в църквата като институция! Общоприетите порядки ли? Майната им, аз съм човек, а не стадно животно!
Докато все още никой не е започнал да ме дои, ще мечтая, ще грабя от живота с пълни шепи. Защото при мен така се случват нещата – плътта (сърцето) властва над разума, а не обратното.
