Виждахме се често. Доста често при това. Тя беше от онези мои приятелки, на които знам, че ако им се обадя в 12 през нощта и им кажа: „Не ми се спи. Хайде да излезем!”, тя ще отговори: „Готово!”. Аз също! Такива среднощни, непредвидени излизания сме имали много. Докато изведнъж те спряха. Тя бе открила любовта…
След няколко месеца в САЩ тя се върна с ново гадже и нови виждания за живота. Вече не й се излизаше по женски, вече й се стоеше вкъщи. За да прелиства от корица до корица готварските книги и да глези мъжа на живота си.
Не че има нещо лошо в това да се отдадеш на любовта. Но това нейното се превърна във фикс идея. Сега, след години, тя я докара до едно живуркане в измислен свят, където са само тя и той – без истински приятели, без нормална социална среда...
Дали е щастлива в своята паралелна реалност? Не, не е! Виждам я много рядко, особено сама, защото тя почти винаги ходи в комплект с любовта на живота си. Но в редките случаи, когато сме оставали само двете, буквално ми настръхват косите. От нейните уста съм чувала такива неща… Като се почне от това, че храната в хладилника им се дели на нейна и негова, минем през това, че той обича да й посяга и стигнем до опит за самоубийство от нейна страна!
И това дори не е най-лошото. По-страшното е, че няма сила на света, която да я убеди, че не тя, а той, той е този, който не я заслужава. Какви ли не начини съм пробвала, за да й кажа и докажа, че трябва да скъса оковите на тази връзка. Но, уви!
Вече престанах да опитвам. Не можеш да отвориш очите на човек, ако самият той отказва да го направи. А можеше да е толкова щастлива. Само да имаше смелостта да се откъсне от рутината.
Много хора си мислят, че най-страшното в любовта е ревността. Всъщност, най-страшно е, когато й позволиш да те превърне в нещо, което не си, когато й позволиш да те вкара в един коловоз, от който нямаш сили да излезеш… Всъщност, тогава това не е любов. Това е наказание!
