А вие в кого се влюбихте, когато срещнахте половинката си? В нея или в себе си?
Не, не ви задавам риторичен въпрос! Има два варианта - или виждаме другия, или виждаме отражение на себе си в другия. И обикновено първият вариант е много по-труден. Защото просто така сме устроени – да пречупваме света през собствената си призма.
Това донякъде ни обогатява и ни помага да сме творци на собствения си живот. Друг път пък ни прави слепи, защото илюзията, която сами си създаваме и толкова много обичаме, ни отнема реалността.
А без нея?! Няма как да бъдем щастливи. Просто няма как! Не можем да избягаме от реалността. Тя винаги ще нахлува в измисления ни свят и ще го съсипва. Винаги. А ние ще се чувстваме нещастни.
Мисля си, че точно така ослепяваме и от любов! Когато се влюбим в самата любов, а не в човека до нас. Когато започнем да го преценяваме и оценяваме спрямо собствената си скала и очаквания. Ето тогава гледаме него, но виждаме себе си.
Гледаш го – див, необуздан, женкар… Представяш си го след години – добър, хрисим, семеен. Гледаш я – предизвикателна, свободна, не може да готви… Представш си я след години – съпруга, майка, домакиня. Няма начин, казваш си – всички мъже улягат, всички момичета стават жени. Или просто ти така си мислиш?
Докато гледаш едно, а виждаш друго, никога няма да обичаш истински. Тогава просто ще си влюбен в някакъв образ. Защото не можеш да разбереш другия, ако проектираш своите мечти, надежди и очаквания върху него. И той няма да те разбира. И той няма да запълни празните в теб. Това трябва сам да го свършиш.
И тогава пак ще има хора, които няма да те разбират, ще има и такива, които ще те изкарват обратното на това, което си. Просто, защото те виждат себе се, не теб.
Но на теб? На теб няма да ти пука. Защото те може и да нямат представа кой си, но ти ще знаеш кой си. И тогава ще можеш да накараш и някой друг да те Види. Сега.
