Когато се чувстваш изгубен…

Влез през Facebook
Вход | Регистрация




 
Сама вкъщи

Ще ви разкажа една история за лудостта. Не за друго, а защото тя ме накара да разбера, че понякога живеем с илюзия за себе си. И за да разберем, кои сме и какви сме наистина, трябва да изгубим себе си, за да се намерим.

Когато я видях за първи път, веднага ми допадна. Излъчваше доброта, много чиста доброта и… доза наивност. Но тогава още бяхме деца по душа, съвсем в началото на 20-те. Срещнах я за малко, буквално за няколко часа и после всеки пое по пътя си. След месеци съдбата обаче отново ни събра. Като по чудо. Аз имах нужда от помощ и тя бе човекът на точното място, в точния момент, за да ми подаде ръка.

А после? После нещата изведнъж се обърнаха и беше мой ред да я подкрепя….

Стана така, че заживяхме заедно. И стана така, че тя изведнъж полудя… Поне за мен беше неочаквано. Не обърнах внимание на знаците – на това, че не спи по цели нощи, че говори странни неща, че се държи неадекватно. Тя никога не е била от обикновените хора. И го казвам в хубавия смисъл, защото имаше по-различен светоглед. По-красив и по-идеалистичен… Затова в началото дори и не се замислих, какво се случва.

Когато осъзнах реалността обаче, вече беше късно. Тя беше обсебена, беше полудяла… Странните приказки и отчаяните й опити да ме репресира бяха само началото. Няма да обяснявам какво трябваше да изживея покрай нейната лудост, но не беше малко. В този момент бях сама – бях далеч от семейството си, тя също, а малкото приятели, които имаше около мен не знаеха или не искаха да разберат какво точно се случва.

След време повечето от тях, всъщност май всички, ме питаха защо не съм си тръгнала? За тях това беше най-логичното „решение” на проблема. Само дето няма нищо човешко в него. Никога не съм смятала, че съм направила нещо кой знае какво. Просто, не можеш да оставиш един човек, който е напълно беззащитен, сам, на произвола на съдбата. Не е нормално. Още повече, когато става дума за приятел.

Аз бях до нея до момента, в който не се уверих, че е в сигурни ръце. После си тръгнах, признавам си. Бях наранена, не знаех как да се държа…

След години обаче отново се срещнахме. Няма да забравя как изглеждаше. Като нов човек. Нямаше и следа от онзи луд поглед, който толкова време не можах да забравя.

Тогава тя ми каза: „Понякога наистина трябва да загубиш себе си, за да се намериш. С мен се случи именно това... Беше много болезнено, но ми даде страшно много уроци”.

Споделих историята й, не за да афиширам нечия тежка мелодрама за израстването. Не и за да се опитвам да се правя на много благородна и добра. Споделих я за всички, които се чувстват изгубени по някакъв начин. Споделих, за да им кажа да не се отчайват.

Да, да намериш себе си е може би най-трудното в живота и може би търсенето никога не спира… Но когато стигне дъното, за силния човек има само една истина – вече няма път надолу, има само нагоре! 


 

Коментари към "Когато се чувстваш изгубен… ":
 
Copyright © 2010 BEU All rights reserved. | Colocation @ Sofia Data Center RSS BEU.bg