Марио де Андраде е един от основателите на бразилския модернизъм и въпреки че е творил през първата половина на 20 век, думите на този поет, писател, есеист и изследовател на културата звучат изключително актуално.
В „Ценното време на зрелост“ той говори за всички онези неща в живота, които са истински стойностни и за другите – онези, които не заслужават да отделяме от най-ценния си актив – нашето времето. Много често обаче разбираме тези истини в залеза на своя живот. Тогава, когато вече ни е останало прекалено малко време и нямаме нито секунда за губене.
Ето защо споделяме тези думи с вас СЕГА! Те ще ви накарат да се замислите къде сте сега, накъде сте тръгнали и дали да не промените посоката. Никога не е късно, но по-добре рано, отколкото късно, нали?
„Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега.
Вече нямам време за безкрайни срещи, на които се дискутират статути, норми, правила, начини на действие, вътрешни регламенти, с пълното съзнание, че разговорите няма да доведат доникъде.... Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености. Нито пък искам да присъствам на събирания, на които дефилират напомпани его-та.
Не толерирам манипулатори, интересчии, кариеристи, маневристи. Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места, да си припишат техните таланти и постижения. Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място, да наблюдавам ефекта, който тя предизвиква сред по-амбициозните. Презирам хората, които не спорят за съдържания, а за титли.
Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли. Искам есенцията, ядрото, същността, душата ми бърза…
Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго. Хора, които обичат да се смеят на грешките си. Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят. Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите. Преди наистина да са станали такива. Които не бягат от отговорностите си. Които защитават човешкото достойнство. Които не искат нищо друго, освен да вървят редом с истината и справедливостта, честта и достойнството.
Искам да се обградя с хора, които знаят как да докоснат сърцето на другите и могат да го направят. Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израснали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри.
Да, бързам да живея с интензивността, която само зрялата възраст може да ми даде. Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята съвест. Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото така или иначе ще стигнем до края“.
Вижте още:
За силата на думите
Да не ти пука! Животът е, за да му се радваш
