Няма да ви губя времето в празни приказки, ще карам по същество! Споделям ви един текст на Надежда Белчева, с който искам да поздравя всички онези, които някога, някъде в тази държава, поне веднъж са се почувствали като чужденци. Без дом, без самоличност, без близки...
„Провокирана от многото филми, репортажи, статии, чути истории за кръвосмешение, отцеубийство, домашно насилие, детска агресия, няма как човек да не се замисли над значението на думата „дом“ . Речникът само дообърка понятията ми и отчаяните ми опити за дефиниране. Ето тълкуванията му:
1. Къща или апартамент за жилище.
2. Покъщнина, домакинство.
До тук очебийно изпъква материалното. Извод – домът е сграда и струпани вещи.
3. Учреждение, заведение за обществени нужди.
Пр.: Детски дом, Почивен дом…
Но хотелът, затворът са също заведения, учреждения, в които можеш да пребиваваш, живееш. Значи и те са дом?
4. Семейство, род.
Това вече е противопоставяне на предишните три дефиниции!
Ами, ако къщата, апартаментът са налице, има покъщнина, но липсва семейството?
Бездомните, които се ровят в кофите със сигурност имат майка, баща, а и роднини. Да, ама къщата или апартаментът липсват. А и семейството се оказва, че е само в регистрите на родилен дом, община и МВР.
А дали за хората, които се отказват от роднините си, страхуват се, бягат и се крият от тях, семейството, рода са усещане за дом?
Петата, последна дефиниция ме хвърли в смут:
5. Роден кът, Родина.
Излиза, че всички, които живеят в чужбина със семействата си, установили са се с жилище, покъщнина – нямат дом! А дали има значение, защо са напуснали Родината? В речника не пише, но ние се досещаме. Парадокс ли е, че се получава така, че тези които са останали в Родния кът, но нямат къща, покъщнина и семейство – имат дом? Къде е той? Улицата, сметището, гората?
Думи без одухотвореност, дефиниции, отричащи се една от друга, а колко просто го е казал поетът Дебелянов:
Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…
Пристанът, за който всеки копнее след залязваща мечта и безмилостни битки, от които черпим надежда и мощ. Домът може да е къщата, апартаментът, покъщнината или Родината, но пристанът е мястото, което търсим да се приютим, да оближем рани, да се облегнем на старческо или детско рамо, да открием смисъла на безсмисленото, да се отпуснем и бъдем себе си.
Няма как да дефинираме хармонията от танцуващи звуци, светлина, цветове и сенки на любовта, топлината, съпричастието, спокойствието, надеждата, вярата, които получаваме и даряваме на близките.
Ето за този устоял на бури и катаклизми, приютил изгубените ни души пристан, липсва определение в речника. Може би стихотворението на Дебелянов трябва да сложим там като дефиниция?
Това, че думата липсва, значи ли, че и пристанът го няма? Не крием ли себе си зад дефиниции?
Да се замислим – колко от нас могат да се приберат без страх в дома и ще бъдат ли посрещнати с блага усмивка? Колко от нас имат своя „пристан, заслона„? Не трябва ли домът да е не само седалище на тялото, но и пристан на душата?
Ние сме щедри, велики – правим дарения на болни, сираци… Купуваме им дрехи, лекарства, компютри, храним ги… С това Детският дом става ли техен пристан? Ще си спомнят ли с умиление за него и ще се връщат ли там да се зареждат със сили, любов?
Докога ще смятаме, че материалното може да смени духовното? С какво нашият свят е по-добър от този на Малката кибритопродавачка и Гаврош? Ние дори нямаме дума, с която да наречем пристана на душата.
А тези, които имат своя пристан, съзнават ли колко са блажени?
Нека се вгледаме по-дълбоко в сърцата на близки и не толкова близки – може би ще усетим, открием значението на липсващата дума. Тогава, предполагам, ще изчезнат дефинициите за страх, насилие, кръвосмешение…
Нека открием усещането на липсващата дума.“
