Две котки е напълно разумен брой. Никой няма да се усъмни в теб, освен ако не си мъж. Три котки и може да си просто човек, който обича котките. Четири котки и си човек, който е луд по котките. Пет котки и вече си побъркан садист или ненормален събирач на животни. Това са един куп глупости, дрънканици и безсмислици, разпространявани от медиите за претенциозните буржоазии и техните стабилни взаимоотношения, и здрави социални връзки. Да, живеем в общество на “pfsi” (Перфектно годни за социално взаимодействие) хора, а всички ние, които искаме по-различен живот, сме обявявани за луди. Никои не се замисля, че може би искаме да сме заобиколени от същества, които са безкрайно любвеобилни, но в крайна сметка никога няма да чувстват любов към нас като представител на обществото. Може би не искаме лесната автоматична лоялност на кучето. Може би искаме домашен любимец, чието вродено изразяване е високомерен поглед.
Ако имах стабилна среда на живот, по-голяма къща и нямаше кой да ме съди, щях да напълня мястото с котки така, както пълнят езерото с риба. Накъдето и да се обърнеш - котка. На масата - котка. На дивана - котка. На прозореца - две котки. Стените щяха да имат платформи, на които котките да се качват и да гледат надолу като гаргойли. Щях да превърна всекидневната в котешка площадка за игра с тръби и картонени кутии. Това вана ли е в кухнята? Не, това е една огромна тоалетна за котки, която се самопочиства автоматично и се включва директно в канализационната тръба.
Ако можех да си избера професия, тя би била Приятел на котките. Хората щяха да казват: "Ало? Искам да резервирам Приятел на котките за 3:30, моля. "- И аз ще пристигам в огромен бял микробус, оборудван с четки, лазерни показалки, трева, риба тон и топки от прежда. Докато клиентът е ангажирани със съществени дейности несвързани с котките като хранене, ходене до тоалетната и пране, аз ще галя котката - ще галя котката в продължение на часове. Часове и часове. Часове и часове, и часове. Ако котката се отегчи, ще намеря други начини да я забавлявам, използвайки моите усилватели за стимулиране - бутилки, капачки и ленти от алуминиево фолио. Ще бъда изключителен професионалист, защото ще съм посещавал – все още не е основано - Училище за приятели на котки, където учениците са заключвани в тъмно помещение с дузина котки в продължение на четири години, без човешки контакт или общуване с външния свят.
В това съм най-добър. Да дам моя незначителен дял на любов на едно същество неспособно на пълно разбиране и оценяване. Дори и на пълен стомах, ако има избор между любовта и парче имитация на месо от рак изваян във формата на риба, котката винаги ще избере вкусното лакомство. Ако попадне в друг дом, котката ще забрави почти веднага за предишния си собственик. Ако котката види гниещия труп на стопанина си, ще излиже кръвта, ще хапне ухото и след това ще подремне на клавиатурата на лаптопа. Котката иска да се махне от вас, иска да излезе навън, иска да избяга далече и да се върне само за храна. И това е добре, напълно приемливо, не е голяма работа - тя пак са е мекичка и пухкава, и аз ще я държа като малко бебе, въпреки че на нея не й пука за мен.
Нямам котки. Преди имах две, но сега нямам. Нито една! И празнотата в живота ми е почти осезаема, оформен контур на котка, който ме следва от стая в стая, преследва ме, измъчва душата ми. Всеки път, когато посетя някой, който има котки, аз се интересувам само от това да се радвам на котките. "Къде отиде Брад?" "О, той е в стаята ми, опитва се да изкара Панда изпод леглото". Всеки път, когато някой спомене, че има котки, аз - без грам сарказъм - питам, дали мога да видя снимки на телефона. Очите ми жадно поглъщат снимка след снимка, докато повтарям, "Сладко", като зловеща мантра.
Трябваше да дам моите котки, когато се преместих на ново място, където не позволяваха домашни любимци, защото кучетата на предишния наемател пикаели по целия килим. Първата ми котка я дадох на двама актьори. Втората котка, която съм отгледал от малко коте, избяга от дома на мой приятел и започна да се скита в квартала.
В продължение на седмици не я бях виждал и тогава, един ден, на път за изпит, я видях да се промъква около една морава. И двамата замръзнахме. Знаех, че веднага след като помръдна, тя щеше да избяга и аз никога няма да я хвана. Аз също знаех, че ако се опитам да я хвана, ще си изпусна изпита. Тя не ме доближи, дори не ме позна. Просто си стояхме там и се гледахме. След това я повиках по име - като че ли това беше действало някога - и тя се стрелна между къщите, изчезна. Това беше последният път, когато я видях.
Автор: Брад Пике
