Напоследък доста забравям. Не помня дали съм изгасила печката сутринта, не помня съвсем какво правих онзи ден, не помня кога се запознах с приятеля си... Но помня до най-малкия детайл как изглеждаше детската ми стая. Помня точно как бяха подредени и книжките ми на лавицата. Помня до една цветните лепенки върху бюрото си. Помня дори името на секцията в хола - „Павлина“. Пазя тези спомени без да се напрягам изобщо. Те просто си стоят, сякаш заключени в едно малко шкафче, някъде в съзнанието ми.
Сигурна съм, че всеки от нас носи в себе си своите скъпи спомени от детството. Казват, че с времето всичко избледнява, но аз съм сигурна, че цветовете на онези безгрижни дни, ще останат ярки завинаги. Затова днес реших да ви върна назад във времето с няколко „изрезки“ от спомените на един баща, публикувани в списанието „Неделя - понеделник“, издавано през 80-те години на миналия век.
Пита ме:
-Татко, кога ще ходим в магазина за купувки?
Поправям я.
-Защо «покупки” – не се съгласява тя. – Те се купуват, а не се покупват.
Срещу такава логика по-нататъшните ми езиковедчески обяснения се оказаха безсилни.“
„Тази Нова година беше особено богата на дядомразовци. Дядо Мраз от моята служба й донесе сервиз за хранене на куклите, този от предприятието на жена ми й подари мозайка, другият от детската градина й подари спяща кукла, а един внушителен Дядо Мраз от една тротоарна лотарийна сергия й предложи срещу 50 стотинки лека кола или апартамент в София.
Толкова много дядомразовци и все различни, че малката съвсем се обърка. Тя беше така запленена от този чуден старец, че почти не забеляза разликата между тях. И все пак най-много й хареса този от детската градина, защото вън, на улицата, стиснала здраво с двете си ръчички подаръка, сподели с мен:
-А защо Дядо Мраз беше с женски обувки и миришеше на манджа? А пък гласът му беше същиснкия, ама съвсем същинския като на леля готвачка.
Впечатлението й от тези дядомразовци трябва да е било толкова голямо, че когато няколко дни след Нова година срещнахме на улицата побелял възрастен свещеник, малката учудено възкликна:
- Я, един Дядо Мраз в черни дрехи!
Вървим двамата по хрускащия сняг, а малката радостно забелязва:
-Чувай как казва снегът: «троп, троп, троп! ... „
-Мамо, хайде да играем на една игра! Ти ще ми кажеш първата буквичка от името на едно животно и аз ще позная кое е то. Хайде!
-С – казва майка й.
-Прасе – бърза да отговори дъщеря ми.
-Прасе не започва със „с”. Със „с” започва думата свиня – пояснява майка й.
-Но то е едно и също животно – отговаря малката.
-Сутрин рано дъщеря ми се събужда от сън.
- Защо не спиш още? – питам я аз.
-Не мога, татенце – отговаря ми тя. – Това наспаното у мен ми казва: „Събуди се, събуди се вече...”
- Марш, марш оттук! – казах й веднъж ядосан.
- А пък аз няма да се маршам! – категорично ми заяви тя.
Дъщеря ми иска разрешение да си играе със съседското момиченце. След малко тя се връща.
-Защо си идваш? – пита я майка й. Няма ли я Катето у тях?
-Тя е наказана – отговаря малката. – Когато я откажат, ще отида да си играем.
-Защо се казва възглавниц”? – размишлява малката. - Тя се поставя под главата, значи трябва да се нарича подглавница.
Когато се роди малката ми дъщеричка, всички в къщи много й се радваха, обградиха я с внимание и грижи, от което сестра й започна да ревнува. Тя се почувства пренебрегната, изоставена и едва ли не ограбена. Всяка ласкава дума, отправена към бебето, бе повод за сръдни и обиди.
Бебето, току-що окъпано, плаче, майка му го повива и гальовно му говори:
-О,о,о, няма, няма, маминото пиленце, няма вече!...
Сестра й захвърля ядосано на пода куклата, свъсва сърдито вежди и с нацупени устни, готова веднага да ревне, доближава до майка си:
-Мамо, а само за него ли няма, а? – пита тя.
-О, не! – успокоява я майка й. – И за теб също няма, моето момиче!
Тя веднага засиява доволна, че този път не е пренебрегната, но след миг се връща отново и пита:
-Мамо, ами какво значи „няма”?
-Ами няма да ви давам да ядете повече шоколадова торта.
Тя много обича шоколадова торта. И с крем също обича.
-Мамо – със заговорнически шепот казва тя, - нека само за бебето да няма, а?
Сутрин майка й я облича за детската градина.
-Другарката каза да ми обуеш четвъртитите чорапи - казва дъщеря ми.
Ставаше дума за три-четвърти чорапи.
Настоява да играе с дядо си на карти.
-Коз е – удря дядо й една карта.
Малката удря отгоре своята карта и казва:
-Босе.
Сутрин рано дъщеря ми се мушва под завивките между нас.
-О, на мама малкото пиленце! – радва й се майка й.
-Щом аз съм пиленце – разсъждава малката, - ти, мамо, си пилка, а татко е пилчок.
