Наскоро една приятелка ми сподели следното: „Онзи ден учителката на сина ми измисли игра, в която всяко дете от класа трябваше да посочи човек от стаята, с който би прекарал целия си живот. Само моето момче не можа да посочи никой. А когато учителката го попита: „Дени, ами майка ти?“, той отговори: „Да прекарам целия си живот с майка си? Вие добре ли сте?“ В този момент, разбрах, че синът ми се развива правилно.“
Смях се много на тази история, но после се замислих. Всеки родител смята, че възпитава детето си по най-правилния начин. Учи го кое е правилно, кое – грешно... Но много често, без да осъзнаваме, ние прехвърляме собствените си амбиции върху своите наследници. Не си даваме сметка, че това че, те са наши деца, не ги прави и наша собственост. И по този повод се сетих за думите на един велик човек – Джубран Халил Джубран:
„А една жена с детенце на ръце продума:
— Кажи ни нещо за Децата.
А той й рече:
— Вашите деца не са ваши чада.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот. Идват чрез вас, но не са из вас. И макар да живеят с вас, не ви принадлежат.
Можете да им отдадете любовта си, но не и мислите си, защото те имат свои мисли. Можете да им дадете подслон на телата им, но не и на душите им, защото душите им обитават къщата на бъдното, в която не можете да влезете дори насън. Можете да се стремите към тях, но не се мъчете да ги направите като себе си, защото животът не се връща назад, нито помни вчера.
Вие сте лъковете, които изстрелват чадата ви като живи стрели. Стрелецът вижда целта си върху пътеката на безкрая и ви огъва с мощ, така че вихрените Му стрели да отлетят надалеч.
Нека огъването ви в ръката на Стрелеца е за радост; защото както Той обича литналата стрела, тъй му е драг и якият лък в десницата му.“
Онова, което като родители сме длъжни да дадем на децата си е здрава основа и любов Всичко останало е единствено и само тяхна воля, не наша! Защото на първо място те са хора и чак след това – наши рожби. Не обратното.
