Как е възможно едно детско филмче да ти отвори очите за някои толкова важни истини? Ние, възрастните, понякога забравяме за онези простите, истинските неща… Онези, които всъщност са най-ценните. Онези, които ни карат да си спомним, че ключът към щастието не е скрит никъде другаде, освен вътре в нас…
„Мислите са като водата. Когато са бурни и препускат, не можеш да ги различиш. Когато се успокоят обаче, всичко си идва на мястото” – така каза мъдрата костенурка в „Кунг-фу панда”! Гледах филмчето с малкия си племенник, докато се правех на Мери Попинс и се замислих… че не трябва да мисля.
Мислите по принцип са хубаво нещо. Помагат ни да действаме разумно. Но те имат една особена способност – да притъпяват усещанията. Изгубват те и ти пречат да чуваш вътрешния си глас…
Отговорете си честно: „Колко пъти сте се подвеждали, когато сте се вслушвали в онова малко гласче, което извира дълбоко от вас?”, „Колко пъти сте се чувствали нещастни или сгрешили, когато сте действали според собствената си истина?”. Май не ви се е случвало, нали? Дори обстоятелствата да не се стекат така, както ни се е искало, ние сме направили това, което ни се искало. Истински! И това е най-важното.
Тогава защо по дяволите сме склонни да се заключваме в лабиринт от мисли? Порастваме и мислите ни порастват. Искаме, мислим тактики, за да имаме това, което искаме, анализираме кой е най-правилният път… А всъщност понякога просто трябва да спрем и да се вслушаме в сърцето си. Или да се върнем назад… Там, в детството, когато не сме мислели, когато сме се хвърляли с главата напред, за да вземем това, които искаме… Когато сме били щастливи!
Да, ние, възрастните, имаме склонността да захвърляме най-чистите си, най-истинските си копнежи и емоции в някой прашен сандък на съзнанието си и да ги игнорираме. Игнорираме ги в името на някакви цели, предмети и постижения, които според статуквото трябва да ни осигурят щастие. Игнорираме ги заради обстоятелствата. Игнорираме ги, заради другите… И така игнорираме и себе се.
А колко по-лесно би било, ако просто се вслушвахме във вътрешното си „Аз”! А колко по-хубаво би било да си позволим да бъдем свободни и силни… Да бъдем егоисти, които искрено обичат себе си.
