Понякога толкова бързаме да печелим пари, да строим домове, да градим кариера, че съвсем забравяме за онези малки неща, които си заслужават вниманието ни. Аз ги наричам „шамар на съдбата“. Защото те винаги идват от нищото, за да ни припомнят, че ги има, макар изобщо да не ги забелязваме, докато профучаваме покрай тях.
И по този повод, реших да ви споделя една история, на която попаднах в pemben.blog.bg. Прочетете я, замислете се, поогледайте се...
„Един преуспял, млад мъж карал в краен квартал с новия си „Ягуар“ твърде бързо. Търсел място за паркиране и с голяма скорост профучавал между паркираните коли. Изведнъж тухла се блъснала в страничната врата. Той натиснал спирачката и ядосан скочил от колата. Грабнал и разтърсил детето, което било хвърлило тухлата:
-Какво по дяволите правиш? Това е новата ми кола, знаеш ли колко много струва?
Момчето започнало да се извинява:
-Моля, господине много съжалявам, но не знаех какво друго да направя. Хвърлих тухла, защото не знаех как да Ви спра.
Със сълзи по лицето посочил място зад една паркирана кола:
-Това е брат ми, падна от своята инвалидна количка и не мога да го вдигна.
След това момчето сподавило риданията си и попитало зашеметения от случващото се мъж:
-Бихте ли да ми помогне да го върна в инвалидната количка?
Младият мъж едва преглътнал гнева си. Той вдигнал падналото дете, след това извадил носната си кърпичка и почистил охлузванията на момчето. Успокоил го с поглед:
-Благодаря Ви и дано Всевишният да Ви благослови! - благодарило детето на непознатия.
Тези думи и цялата ситуация разтърсили човека. Той продължил мълчаливо да гледа как едното братче тика в количката другото на път към дома.
Дълго стоял така зашеметен, докато се отърсил и тръгнал бавно към „Ягуара“ си. Огледал щетите, не били големи – можело да се отстранят безпроблемно. Но той странно защо не направил ремонт. Изпълвало го особено чувство да гледа вратата и да си спомня за случката. Сякаш някой му казвал: „Не минавай през живота толкова бързо, че някой трябва да хвърли тухла по теб, за да привлече вниманието ти !”.
Всевишният шепне в нашите души и говори в сърцата ни. Понякога, нямаме време да чуем, но Той намира начини да привлече вниманието ни”.
